Ашланд Прайс - Мира

— Хм, страхувам се, че да — отговори Брандър и, изглежда, че и за двамата въпросът беше изчерпан.

— Но аз не дойдох тук, за да говорим за Наял — решително заяви Мира.

— Да зная. Ти се върна за кошницата.

Тя се обърна с лице към него, решена този път да говорят само за него, а не за проблемите и, с които щеше да се сблъска, като се върне вкъщи.

— Не, не само за нея — каза Мира, изведнъж намерила куража, с който той й направи същото признание преди малко. — Дойдох с надеждата да те видя още веднъж.

Той я погледна така, сякаш това бе последното нещо, което очакваше да чуе от нея. След това, като положи усилие да не се усмихне, наведе глава и започна да рови с пръсти тревата пред него.

— Това забавлява ли те? — разсърди се Мира, след като той не проговори няколко секунди.

Леката му усмивка веднага изчезна и той я погледна с широко отворени очи като каещо се кученце.

— Не.

— Тогава какво? Не разбирам смисъла на усмивката ти.

— Доставя ми удоволствие, Мира — каза той нежно. — Това е всичко.

— О! — възкликна тя и кимна от учтивост, но дълбоко в себе си знаеше, че това не бе „всичко“, както твърдеше той.

Въпреки ограниченията, които нейният език му налагаше, Брандър съвсем не беше прост. Това беше повече от явно. И тази усмивка, която той така усърдно се опита да скрие, съвсем не беше невинна. Тя означаваше… познаване, липсваше й по-точна дума. Тя беше многозначителна и възбуждаща по начин, който Мира не искаше да признае пред себе си. И може би най-важното, тя бе тържествуваща, а това я объркваше още повече.

— А! Ти си бил хитър! — забеляза тя.

Той я погледна озадачено, сякаш не разбра добре какво му каза.

— Хитър?

— Да. Като лисица. Даже коварен.

— О, да, коварен. Спомням си тази дума. — Гласът му стана много сериозен, почти покровителствен. — Знаеш ли, Мира, трябва да си призная, че има още много неща, които не зная за вас. Но в моята родина един мъж не споделя някои мисли, особено ако се отнасят за жена. Разбираш ли? — попита той, като я погледна в очите.

Тя кимна и от неудобство преглътна. Той отново бе придобил изражението, което носеше преди малко, когато искаше да я целуне. Мира сега наистина разбра, че беше хиляди пъти по-добре за един мъж да се въздържи, когато и да сметнеше за необходимо, отколкото да рискува и да изнасили жертвата си, както едва не се бе случило с нея преди години.

— Тази… тази твоя родина, Туле. Наистина ли там е толкова студено и пусто, както съм чувала да казват? — попита тя, като усети, че пак е настъпил момент, когато и за двамата е по-добре да сменят темата.

Той с облекчение отговори:

— Да може би. При нас зимата е цели три месеца по-дълга и в средата на сезона снегът стига ръста и на най-високия мъж.

При тези думи тя потрепери.

— О, това не би ми харесало. Сигурно бих замръзнала в кревата си.

Той се усмихна.

— В твоя, може би, но не в моя, нашия — бързо се поправи той, като се ядоса на себе си, че не може да поддържа разговора в благоприличен тон. — Нашият… нашите кревати не са поставени направо на пода, а върху дървена рамка.

Тя се намръщи.

— Нещо като маса?

— Да като маса, само че не толкова висока. Върху нея се слага сламеник, а отгоре се постила одеяло или кожа И става много топло. Твърде уютно, за да иска човек да става от леглото сутрин през зимата — добави той като гледаше много стеснително.

Тя обмисли всичко, като направи всичко възможно, за да си го представи.

— Аха. Сигурно е много приятно.

— Ние сме докарали няколко с нас. Легла, искам да кажа. Ако някога искаш да ги видиш в лагера… имам предвид, просто да погледнеш едно от тях — приключи той, като се постара да отправи поканата си съвсем невинно, както наистина мислеше.

— О, да, някога — съгласи се Мира, като отново усети остра болка при мисълта, че поради бащините й планове такъв случай сигурно никога нямаше да се появи.

Тя отново си напомни, че няма да позволи на Мак Куган да развали миговете, които й оставаха да прекара с норвежеца. Този Брандър й хареса. Той изглеждаше добър и състрадателен като езичник. Тя започваше да се чувства толкова приятно с него, сякаш цял живот го бе познавала.

— А вашите жени? Днес сутринта видяхме, че носят шалове на главите си. Заради вашия бог ли се покриват?

— Богове — поправи я той. — Ние имаме повече от един бог. Но не е за това. Те ги носят заради слънцето, защото, както ти казах, в нашата страна е много студено.

— И какво им виси тук? — продължи тя, като се изчерви и постави ръце точно над гърдите си.