Ашланд Прайс - Мира

— Разбира се, че не е така. Само така ти се струва, защото прекалено много се стараеш. Аз също отначало допуснах тази грешка. Търсех Бога в написаното, в молитвите, в псалмите, но Той не ми се яви. Тогава прозрях, че не бива да Го търся в думите или песнопенията, а в паузите между тях. Той присъства в очарователната тишина, която обгръща уморения от работа дух. Той е във всеки от нас, а ние просто сме прекалено заети със земни грижи и нямаме време да Го усетим.

Астрид се позамисли над това, после плесна с ръце.

— Виждаш ли? Точно това имах предвид. И ти, и всички тези безкрайни писания се изразявате винаги със загадки! Нищо чудно, че не намирам в себе си никакви изменения. Нищо чудно, че не съм се доближила ни най-малко до целта си да срещна мъж, който да се ожени за мен без зестра.

За нейно учудване отецът ни най-малко не се засегна от избухването й. Напротив, той съвсем доброжелателно й отговори:

— О, приближила си се, драга моя. Аз ще се оженя за тебе… по-скоро — бих се оженил. — Ужасеният му поглед изрази изумление от собствените му думи. — Искам да кажа, че бих се оженил за тебе, ако можех… Само че не съм свободен да го направя — добави той, като преглътна тежко и отривисто стана от мястото си.

— Къде отиваш? — запита го тя с още по-голямо изумление.

— В магерницата има нещо, което трябва да проверя. Наближава Денят на Вси Светии и трябва да се свършат още маса неща, преди да тръгна довечера към укреплението.

— О — каза тя и изгуби интерес. — Да дойда ли с теб?

— Не, не. Страшно е. На този ден хората стават много опасни. И ти, като не разбираш всичките им обичаи, сигурно ще бъдеш първата жертва.

— Глупости — заяви тя и присви очи. — Няма с пръст да ме пипнат в това облекло. Но даже и да го направят, все още имам достатъчно сили, за да се защитя. Ти просто се страхуваш от това, че ще бъдем сами по време на пътуването. Дори и в тоя момент те е страх, че може да пожелаеш да ме целунеш.

Той понижи гласа си до зловещ шепот:

— Астрид, нали се разбрахме никога повече да не говорим за това!

— Да, но май че сега се налага. Защото щом вече съм станала по-желана за съпруга, скоро ще дойде момент, когато това ще трябва да се разгласи и да бъде заведена сред мъже, които са свободни да си вземат жени.

— Не! — Зъбите му се стегнаха силно, а ръцете му се свиха в юмруци. — В никакъв случай! Не искам и да чуя за това!

Тя прехапа устни, за да не изрази задоволството си от този отговор.

— Но защо? Нали затова ме доведе тук? Да бъда „просветлена“.

— Ти си пленница на Мак Кугън. И ако излезеш оттук, ще бъде само за да попаднеш отново в ръцете му.

Лон си даде сметка, че тя не беше толкова тъпа, както се опитваше да се представи. Напротив, сините й очи му хвърляха погледи, изпълнени с такова разбиране, че сърцето му започна да бие силно като на уплашен заек.

— Ще ме дадеш ли пак на него? — попита тя тихо и неуверено. — След като вече си ме опознал, би ли ме върнал обратно в ръцете на това животно?

— Е… не — измърмори той.

— Добре тогава, отче? Тогава, мисля, че имам право да зная, поне колкото тебе, каква съдба ме очаква.

— В името на Бога, млъкни! Не ме мъчи повече!

— Ти си страхливец, ето какво — изсъска тя. — При това си и глупак! Защото си мислиш, че можеш да заблудиш всички, включително и себе си, с това, че уж споделяш килията си с мъж. Но не е така — каза тя и скочи на крака. — Аз съм жена и ти никога не си успял да изхвърлиш тази истина от главата си, нали?

Тя заобиколи масата и започна да се разхожда пред него като разгневена лъвица.

— Астрид. Остани там, където си — заповяда той и протегна ръце напред. Макар че бе отслабнала от малкото храна, знаеше, че у нея има още достатъчно сили, почти колкото неговите. Но сега обаче той нямаше друг избор, освен да започне да отстъпва по-далеч от нея.

— Господи, не се приближавай — извика той, макар че знаеше, че е напразно. След миг тя го притисна до стената и започна да го целува с такъв плам, че дъхът му спря.

Това беше райско блаженство! Истинско и несъмнено! Топлият й аромат, усещането на нейните ръце върху раменете му! Умът му подсказваше, че трябва да направи нещо, за да я отдалечи от себе си, но тялото му не се подчиняваше. В края на краищата единственото, което успя да направи, бе да изръмжи от удоволствие и да осъзнае, че си е навлякъл грехове, които ще трябва да бъдат изкупувани много, много дълго време.

— О, Господи, Астрид, стига — успя да измърмори, когато най-сетне тя отлепи устните си от неговите и пренесе целувките си около лявото му ухо. Молбата му звучеше съвсем неубедителна и не я накара да мисли, че я изрича искрено.