Лиман Баум - Вълшебникът от Оз. Страната на Оз

— Ако влиза в гората, този път сигурно ще извежда от нея — каза Плашилото — и тъй като Изумруденият град е на другия край на пътя, трябва да продължим, докато ни изведе от гората.

— Всеки знае това — ядоса се Дороти.

— Разбира се, затова и аз го зная — отвърна Плашилото. — Ако имаше нужда от мозък, за да го зная, никога нямаше да мога да го кажа.

Не мина и час — и светлината почна да се губи. Те вървяха и се препъваха. Дороти не виждаше нищо, но Тото се оправяше, защото някои кучета виждат много добре и в тъмнината. Плашилото заяви, че вижда така добре, както при дневна светлина. Тогава момичето го хвана под ръка и тръгна малко по-сигурно.

— Ако видите къща или какво да е място, дето можем да пренощуваме, кажете ми — помоли се тя. — Никак не е удобно да се върви в тъмното.

Не мина много време — и Плашилото спря:

— Виждам вдясно от нас една колиба, построена от стъбла и клони. Да отидем ли там?

— Да, разбира се — каза детето, — капнала съм от умора.

Плашилото поведе Дороти между дърветата, додето стигнаха до колибката. Дороти влезе. В единия ъгъл видя легло от сухи листа. Тя веднага легна и като взе Тото до себе си, скоро се унесе в дълбок сън. Плашилото, което никога не се изморяваше, застана в другия ъгъл и зачака търпеливо да се зазори.

Когато Дороти се събуди, слънцето прозираше през дърветата, а Тото отдавна гонеше птиците и катеричките. Момичето седна и се огледа. Плашилото беше наблизо — стоеше търпеливо в ъгъла и я чакаше.

— Трябва да отидем за вода — каза му тя.

— Защо ви е вода? — учуди се то.

— Да си измия лицето. Толкова сме напрашени от пътя. А трябва и да пия. Иначе сухият хляб ще ми заседне в гърлото.

— Сигурно е много неудобно да си направен от плът — каза замислено Плашилото, — защото трябва да спиш, да ядеш и да пиеш. Все пак си имате мозък и си струва да имате и повечко неприятности, стига само да можете да мислите, както трябва.

Те напуснаха колибата и тръгнаха между дърветата, докато намериха малък бистър извор. Дороти пи, изми се и закуси. Тя забеляза, че не е останал много хляб в кошничката, и беше благодарна, че Плашилото нищо не ядеше, тъй като хлябът едва щеше да стигне за нея и за Тото до края на деня.

Тъкмо беше привършила закуската и се готвеше да се отправи към пътя с жълтите павета, когато трепна, защото чу дълбоко охкане съвсем наблизо.

— Какво беше това? — попита плахо.

— Нямам представа — отвърна Плашилото, — да отидем да видим.

В това време се чу второ охкане и звукът като че ли идеше отзад. Те се върнаха няколко крачки назад през гората и Дороти съзря нещо, което блестеше между дърветата, огряно от слънчев лъч. Тя се затича към това място, но изведнъж спря и извика от учудване.

Едно от големите дървета бе почти отсечено и до него с вдигната брадва в ръка стоеше човек, направен целият от тенекия. Главата, ръцете и краката му бяха скачени с тялото, но той стоеше съвсем неподвижен, като че ли не можеше да се помръдне.

Дороти го гледаше изумена, изумено гледаше и Плашилото, а Тото лаеше силно и дори се опита да захапе тенекиения крак, но едва не си счупи зъбите.

— Вие ли охкахте? — запита Дороти.

— Да — отговори тенекиеният човек, — аз охкам. Цяла година и повече охкам, но никой досега не ме чу, нито дойде да ми помогне.

— Какво трябва да сторя за вас? — кротко попита Дороти, трогната от тъжния му глас.

— Вземете една масльонка и ми смажете ставите. Толкова са ръждясали, че въобще не мога да ги движа. Ако бъдат добре смазани, веднага ще се оправя. Ще намерите масльонката на полицата в колибата ми.

Дороти веднага изтича в колибата, намери масльонката, върна се и загрижено попита:

— Къде са ви ставите?

— Смажете най-първо врата ми — отговори Тенекиеният дървар.

Дороти го намаза. Вратът му беше страшно ръждясал и Плашилото хвана тенекиената глава и почна нежно да я обръща ту на едната, ту на другата страна, докато тя се раздвижи и човекът вече можеше сам да я върти.

— Сега смажете ставите на ръцете ми — помоли ги той.

И Дороти ги смаза, а Плашилото ги поклащаше внимателно, докато съвсем се изчистиха от ръждата и станаха като нови.

Тенекиеният дървар въздъхна радостно, свали брадвата и я опря на едно дърво.

— Отдъхнах си — каза той, — откакто ръждясах, все съм държал във въздуха тази брадва и съм доволен, че най-после мога да я пусна. Сега, ако обичате, да смажете и ставите на краката ми и напълно ще се оправя.