Лиман Баум: Вълшебникът от Оз. Страната на Оз

Изведнъж чичо Хенри стана.

— Циклон иде, Ем — извика той на жена си. — Ще отида да видя какво става с добитъка.

И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете.

Леля Ем остави работата и дойде до вратата. От един поглед разбра, че опасността е съвсем близка.

— Бързо, Дороти! — изписка тя. — Тичай в избата!

Тото се изскубна от прегръдката на Дороти и се скри под леглото, а момичето се спусна да го улови. Леля Ем, много уплашена, отвори капака на пода и слезе по стълбата в малкия тъмен трап. Дороти най-после улови Тото и тръгна подир леля си. Но преди да стигне до капака, се чу страшният писък на вятъра и къщата се разклати толкова силно, че момиченцето не можа да се задържи и ненадейно седна на пода.

Тогава се случи нещо страшно.

Къщата се завъртя два-три пъти и бавно се издигна във въздуха. На Дороти й се стори, че се издига с балон.

Северният и южният вятър се бяха срещнали точно там, където беше къщата, и тя стана център на циклона. Обикновено в центъра въздухът е спокоен, но големият натиск на вятъра от всички страни издигаше къщата все по-високо и по-високо, докато стигна до самия връх на циклона. От там тя бе отнесена далеч, далеч с такава лекота, като че ли беше перце.

Стана много тъмно и вятърът виеше страхотно, но на Дороти пътуването не й беше неприятно. С изключение на първите няколко завъртания и после, когато къщата страшно се наклони, на нея й се струваше, че някой леко я люлее като бебе в люлка.

Ала на Тото това люшкане не му хареса. Той започна да тича из стаята и силно да лае. Дороти седеше съвсем спокойно на пода и чакаше да види какво ще стане.

По едно време Тото се приближи до отворения капак и падна. Момиченцето помисли, че го е загубило. Но скоро зърна едното му ухо да стърчи през отвора. Силният напор на въздуха го задържаше и той не можеше да падне. Дороти допълзя до отвора, хвана Тото за ухото и го измъкна. След това затвори капака, за да не станат и други злополуки.

Часовете се изнизваха и постепенно Дороти се съвзе от уплахата. Но се чувстваше много самотна и вятърът от всички страни пищеше толкова силно, че тя почти оглуша. Отначало се опасяваше, че и тя ще се разбие на парчета, когато къщата падне на земята. Но тъй като времето минаваше и нищо страшно не се случваше, тя престана да се тревожи и реши да чака спокойно какво ще стане по-нататък. После допълзя по люлеещия се под до леглото и си легна. Тото я последва и легна до нея.

Въпреки че къщата се люлееше и вятърът виеше, Дороти скоро затвори очи и заспа дълбоко.

Тя се събуди от толкова внезапен и силен удар, че ако не лежеше на мекия креват, можеше да се нарани. Само дето от трясъка й спря дъхът и в първия момент Дороти не можеше да разбере какво се е случило. Тото допря малкото си студено носле до лицето й и тъжно заскимтя. Дороти седна в леглото и забеляза, че къщата не се движи. Нито пък беше тъмно, защото яркото слънце нахлуваше през прозореца и осветяваше малката стая. Тя скочи от леглото заедно с Тото, който тичаше по петите й, и отвори вратата. Загледа се навън и очите й ставаха все по-големи и по-големи от чудната гледка.

Циклонът беше свалил къщата много леко — доколкото това може да стори един циклон — сред небивала красота. Във всички посоки се разстилаха прекрасни зелени ливади и сред тях се издигаха величествени дървета, отрупани със сочни плодове. Накъдето и да се обърнеше, имаше лехи от великолепни цветя, а птици с необичайни и блестящи пера пееха и прехвръкваха по дърветата и храстите. Встрани се спускаше поточе. То блестеше и шепнеше между зелените брегове. Малкото момиче, което бе живяло толкова дълго сред сухата сива прерия, му беше много благодарно и не можеше да се нарадва на този шепот.

Както стоеше и се любуваше на необикновената и красива гледка, Дороти забеляза, че към нея се насочват група най-чудновати хора, каквито тя никога не бе виждала. Те не бяха високи колкото възрастните хора, които тя познаваше, но не бяха и много дребни. Всъщност изглеждаха високи колкото нея — а тя бе едричка за възрастта си, — въпреки че навярно бяха много по-възрастни.

Тримата мъже и жената, която вървеше с тях, бяха облечени много особено. Носеха кръгли шапки, които стърчаха най-малко педя над главите им, а по периферията им висяха звънчета и нежно звънтяха при всяко движение. Шапките на мъжете бяха сини. Дребната жена бе с бяла шапка, а от раменете й се спускаше на дипли бяла наметка. Звездичките, пришити по роклята й, бяха огрени от слънцето и блестяха като диаманти. Дрехите на мъжете бяха сини както шапките им, а лъснатите им ботуши бяха обточени отгоре със синя нашивка. Според Дороти мъжете бяха на възрастта на чичо Хенри, тъй като двама от тях бяха с брада. Но дребната жена без съмнение беше по-стара.