Кръстьо Манчев - История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Османските завоеватели отдавна си поставят за цел овладяването на Цариград. Още султан Баязид строи на анадолския бряг при най-тясната част на Босфора крепост (Анадолу-хисар) и през 1398 г. обсажда града, но не може да го блокира по море и снема обсадата. Мурад II през 1422 г. също започва обсада, но яките стени на византийската столица издържат огъня на артилерията и пристъпа на еничарите. През 1451 г. османският престол се заема от Мехмед II Фатих, чиято първа задача става овладяването на Цариград. За целта той строи втора крепост (Румели-хисар), струпва 100-хилядна войска с много кораби и стеснява обръча. На 29 май 1453 г. османската артилерия пробива стените на града, след което византийската защита бързо рухва. Огромна османска лавина залива всичко: три дни на грабеж и погроми, по време на които загиват значителна част от населението на града и много паметници на изкуството и културата, библиотеки, храмове, дворци, мозайки, стенописи и пр. След всичко това Цариград става столица на Османската империя.

Завладяването на Цариград има важно значение за съдбата на Балканите. С превземането на този първостепенен военностратегически и стопански център Османската империя си осигурява благоприятни условия за нови завоевания. През втората половина на XV век почти целият Балкански полуостров е овладян от османските нашественици. През 1459 г. войските на Мехмед II овладяват столицата на сръбското деспотство Смедерево, с което окончателно се слага край на средновековната сръбска държава. По същото време османски войски нахлуват в Пелопонес. През 1460 г. и Гърция, с изключение само на някои крайбрежни градове, окончателно минава под османска власт. Малко по-късно, през 1463 г. е ликвидирана Босна, а през 1482 г. последните остатъци от областта Херцеговина губят своята самостоятелност. Такава е съдбата и на Албания: продължилата няколко десетилетия борба на албанските феодали за независимост, организирана от Скендербег, към края ва XV век завършва с налагане на османското господство. След сломяване на албанската съпротива идва редът и на Черна гора — през 1499 г. и тя става османски санджак. След многобройни усилия за спасяване на независимостта си Влахия, а след това и Молдова също са принудени да прекратят съпротивата и да станат васали на султана.

Османската империя съществува малко повече от 6 века. И непрекъснато настъпва или отстъпва, разширява се или се свива. От гледна точка на „настъплението“ и „отстъплението“ бихме могли да видим два приблизително еднакво продължителни периода в нейната история, вододелът между които са втората половина и краят на XVII век — през първия период империята настъпва и се разширява, а през втория отстъпва и се оттегля от Европа. Същевременно нейнрйе държавно-политическа и социално-икономическа система се променяй — в края на XIX и началото на XX век османската държава съвсем не е това, което е била през XIV и XV век. От гледна точка на вътрешнодържавната еволюция на империята също личат двата периода в нейното развитие: първият — класическа османска държавно-политическа и социално-икономическа система, а вторият — разложение и опити за реорганизация на тази система.

Тук ще се опитаме да представим „класическия“ период от историята на османската държавно-политическа и социално-икономическа система, а периодът на разложение, реформи и реорганизации ще намери място в по-нататъшното ни изложение.

Османската империя израства като силно централизирана държава. Начело на империята стои абсолютен монарх, наречен султан, падишах, който се смята за наместник на Аллах на земята. Той е неограничен господар и разпоредител с всичко в империята, от неговата воля зависят съдбата, животът, имотът и честта на всичките му поданици и служители. В Османската империя не може и дума да става за някакво разделение на властите — султанът е единствен върховен глава и на законодателната, и на изпълнителната, и на съдебната власт. При това той е и духовен глава на мюсюлманите (халиф) и главнокомандващ „ислямското войнство“, неговият дворец е средоточие на всички власти в империята. Столицата първоначално е гр. Бурса в Мала Азия, след това се премества в Одрин, а от 1453 г. е Цариград, получил наименованието Истанбул.

Особено важен за вътрешната стабилност на империята се оказва въпросът за престолонаследието. Първоначално властта в османската държава теоретически не принадлежи само на султана-вожд, член на династията, а на цялата османска фамилия. След смъртта на султана власттта се поема от друг член на тази фамилия, който не е непременно пряк наследник (син) на починалия султан. Това положение създава предпоставки да се появят много претенденти за престола. И през XV век се възцарява практиката, въздигната до положение на законно правило, още при възкачването си на престола новият султан да избива братята си и изобщо възможните претенденти за султанския трон. Впоследствие султаните затварят принцовете в специално помещение в двореца, наречено кафез, като ги изолират от външния свят и ги лишават от всякаква възможност да посягат към върховната власт в държавата.