Кръстьо Манчев: История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Косовската битка решава съдбата и на Търновското българско царство. През 1393 г. след тежки боеве пада Търново, а Иван Шишман е пленен. Една година по-късно Баязид се отправя на север срещу влашкия войвода Мирчо Стари, завзел междувременно през 1390 г. Силистра и Добруджа. В станалата битка при Ровине (1394 г.) обаче Мирчо разбива войските на Баязид, при което загиват като османски васали деспот Константин и Крали Марко, взели участие в сражението на страната на османците.

Разгромът на Сърбия и Босна, падането на България и появата на нашественика на север от Дунав предизвикват тревога в Средна Европа. През 1396 г. започва нов кръстоносен поход начело с унгарския крал Сигизмунд. Към кръстоносните войски, съставени от унгарци, немци и рицари от Полша и Франция, се присъединява и видинският цар Иван Срацимир. Но и този опит за спиране на османското нашествие завършва неуспешно. В станалата битка край Никопол Баязидовите еничари нанасят тежко поражение на рицарите на Сигизмунд, след което османците слагат край на Видинското българско царство. Иван Срацимир е отведен в Мала Азия като пленник, а влашкият войвода Мирчо Стари се признава за васал на Баязид.

В началото на XV век устремът на османските завоевания временно е спрян от монголите на Тамерлан. В битката при Анкара през 1402 г. османската войска е разбита, а Баязид — пленен. Мала Азия е почти напълно овладяна от монголите, а османската държава се разделя на 3 части. Започва ожесточена борба между Баязидовите синове за престола, която трае близо две десетилетия. Това дава възможност на някои балкански владетели да се окопитят. Сръбският княз Стефан Лазаревич, взел участие в битката при Анкара като османски васал, се завръща в Сърбия с титлата деспот, получена от византийския император в Цариград. Станала деспотство и оставена временно от османските набези, Сърбия укрепва и дори разширява владенията си. Влашкият войвода Мирчо Стари също отхвърля васалната си зависимост към османците. Опити за отхвърляне на османското господство правят и някои други първенци на Балканите: въстание на Константин и Фружин в България, съпротива на албанските феодали срещу османските набези и пр.

Обаче и този път феодалните владетели на Балканите не обединяват силите си, като остават да действат всеки за себе си. А междуособиците в османската държава скоро се преодоляват. Останал единствен претендент за престола, султан Мехмед (1413–1421) постепенно възстановява империята: завладяване на малоазиатските бейлици, връщане на Сърбия и Влашко във васално положение, установяване на османското господство в Албания и пр. Следващият султан Мурад II (1421–1451) продължава започнатите завоевания с нова сила: опустошителни набези в Пелопонес, потушаване на въстаническото движение на албанските феодали (1432–1435), поход в Сърбия, превземане на Смедерево и ликвидиране на Сръбския деспотат (1459), грабителски походи в Южна Унгария и Трансилвания. Османската опасност отново стига до Средна Европа.

Това заставя феодалните владетели в някои страни да помислят за нов кръстоносен поход. Начело на голяма войска през 1443 г. полско-унгарският крал Владислав II Ягело потегля срещу османците. И веднага към европейските войски се присъединяват с войските си трансилванският войвода Ян Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият войвода Влад Дракул. Кръстоносците минават Дунав и достигат до Ниш. В станалото тук сражение войските на Мурад II са разбити. Възползвайки се от това, Георги Кастриоти Скендербег начело на един албански отряд напуска войската на Мурад и се отправя за Албания, започвайки въстание. Пелопонеският деспот Константин Палеолог също вдига въстание и отвоюва Средна и Северна Гърция. Възстановява се сръбското деспотство като буфер между Унгария и османците. А армията на Владислав II Ягело превзема София и настъпва на югоизток. При Траянови врата (Момин проход) обаче тя е спряна от яки укрепления и многобройна османска войска, командвана от самия султан Мурад II.

На следващата година кръстоносците продължават похода си, като се насочват покрай Дунав към Варна, с намерение оттам да достигнат Цариград. Но Мурад II събира значителна войска и с генуезки кораби я прехвърля на българския черноморски бряг. В станалата през ноември 1444 г. решителна битка при Варна османските войски постигат голяма победа: кръстоносната армия е разгромена, Владислав II Ягело (получил името Варненчик) пада убит, а войводата Ян Хуниади успява да избяга към Трансилвания. Надеждите за прогонване на османците от Европа отново рухват.