Лев Толстой - Ана Каренина

— Да, но те, и Вурст и Кнауст, и Припасов, ще ви отговорят, че вашето съзнание за битието произтича от съвкупността на всички усещания, че това съзнание за битието е резултат от усещанията. Вурст дори направо казва, че докато няма усещане, няма и понятие за битието.

— Аз ще кажа обратното — започна Сергей Иванович. Но тук на Левин пак му се стори, че приближавайки се до най-главното, те отново се отдалечават и реши да зададе един въпрос на професора.

— Значи, ако моите чувства са унищожени, ако тялото ми умре, вече не може да има никакво съществуване? — попита той.

Професорът с досада и сякаш с умствена болка от прекъсването погледна чудноватия запитвай, приличен повече на бурлак, отколкото на философ, и пренесе погледа си върху Сергей Иванович, като че ли го питаше: има ли смисъл да се говори? Но Сергей Иванович, който говореше далеч не с онова усилие и едностранчивост като професора и който притежаваше достатъчно широта на мисълта, за да може да отговаря и на професора, и същевременно да разбира онова просто и естествено гледище, от което бе зададен въпросът, се усмихна и каза:

— Ние нямаме още право да решаваме тоя въпрос…

— Нямаме данни — потвърди професорът и продължи доводите си. — Не — каза той, — аз посочвам, че дори ако, както направо казва Припасов, усещането има за своя основа впечатлението, ние трябва строго да различаваме тия две понятия!

Левин не слушаше вече и чакаше кога ще си отиде професорът.

Когато професорът си отиде, Сергей Иванович се обърна към брат си.

— Много ми е драго, че дойде. За дълго ли? Как е стопанството?

Левин знаеше, че стопанството малко интересува по-големия му брат и че той му прави отстъпка, като го пита за това, ето защо отговори само за продажбата на житото и за парите.

Левин искаше да каже на брат си, че има намерение да се жени и да поиска съвета му, той дори твърдо бе решил това; но когато го видя и чу разговора му с професора и след това тоя небрежно-покровителствен тон, с който брат му го разпитваше за стопанските работи (майчиният им имот не беше поделен и Левин управляваше и двете части), Левин почувствува, кой знае защо, че не може да говори с него за решението си да се жени. Той чувствуваше, че брат му ще погледне на това не така, както нему се искаше.

— Е, как е земството по вас, а? — попита Сергей Иванович, който се интересуваше много от земството и му придаваше голямо значение.

— Право да ти кажа, не зная…

— Как? Но нали си член на управата?

— Не, вече не съм член; напуснах — отвърна Константин Левин — и не ходя вече на събранията.

— Жалко! — продума Сергей Иванович, като се начумери.

За оправдание Левин започна да разправя какво ставало на събранията в неговия уезд.

— Но това е винаги тъй! — прекъсна го Сергей Иванович. — Мие, русите, сме винаги тъй. Може би това е хубава наша черта — способността да виждаме недостатъците си, но ние прекаляваме, утешаваме се с ирония, която винаги е на езика ни. Ще ти кажа само едно: ако друг европейски народ имаше права, каквито представляват нашите земски учреждения — немците и англичаните биха създали от тях свобода, а ние само се смеем.

— Но какво да се прави? — виновно каза Левин. — Това беше последният ми опит. С цялата си душа се опитвах. Не мога. Не съм способен.

— Не че не си способен — каза Сергей Иванович, — но гледаш иначе на работата.

— Може би — унило отвърна Левин.

— А знаеш ли, братът Николай е пак тук.

Братът Николай беше роден и по-голям брат на Константин Левин и едноутробен брат на Сергей Иванович, пропаднал човек, който бе пропилял по-голямата част от имота си, движеше се в най-странно и лошо общество и бе скаран с братята си.

— Какво приказваш? — с ужас извика Левин. — Отде знаеш?

— Прокофий го видял на улицата.

— Тук, в Москва ли? Де е той? Знаеш ли? — Левин стана от стола, сякаш се готвеше веднага да върви.

— Съжалявам, че ти казах — рече Сергей Иванович, като поклащаше глава заради вълнението на по-малкия си брат. — Пращах да научат къде живее и му изпратих полицата на Трубин, която платих. Ето какво ми отговори той.

И Сергей Иванович взе една бележка изпод преспапието и я подаде на брат си.

Левин прочете написаното със странен, близък нему почерк:

„Покорно моля да ме оставите на мира. Това е едничкото, което искам от любезните си братлета. Николай Левин“

Левин прочете това и без да вдигне глава, стоеше с бележката в ръка пред Сергей Иванович.