Родърик Торп - Умирай трудно

— Was geht hier vor? Lass mich den Zettel sehen!

Пак Литъл Тони, който искаше да знае какво става.

— „Сега си имаме автомат“ — прочете той. — Вратът му ли е счупен? — попита. — Говори на английски.

— Може би някой от охраната, когото не сме забелязали?

— Защо някой ще прави това, ако има оръжие? Написано е в множествено число. Интересно. Какво намерихте в онзи кабинет?

— Сако, обувки, чорапи.

— Дрехи на един човек. „Имаме си…“? Мъж и жена, ако това, дето казваш, е истина. Кръшнали са да правят любов и са успели да се измъкнат. По стълбите нагоре. Защо мъжът е без обувки и чорапи, а жената — напълно облечена? Любовчии, които чупят човешки вратове като Зелените барети? О, не.

— Трябва да направим нещо!

Литъл Тони Червения въздъхна:

— Трябва да кажем на Карл, че брат му е мъртъв. Искам го тук долу. Тялото нека остане горе, да не се вижда. Искам хората да запазят спокойствие колкото може по-дълго. — Той се отдалечи, почти не се чуваше. — Извикай Карл по радиото и му кажи да дойде тук. През това време ти и Франко занесете Ханс на онова място, където оставихме другото приятелче. Този човек… или тези хора… сега разполагат с един от нашите радиопредаватели. Не са го написали в бележката. Това не е самохвалство и човекът не е глупак. Ти и Франко слезте по стълбите с вдигнати оръжия. Ние ще ви осигурим чист път.

— Карл идва насам — прекъсна го някакъв нов глас. — Вие изчезвайте!

Вратите се тряснаха и кабината пое нагоре. Лийланд помисли дали да не ги избие още сега, като стреля през покрива на кабината, ала твърде много фактори бяха „против“. Гърмежите щяха да бъдат чути. Кабината можеше да се повреди така, че да го заклещи и убие. Или резултатът от пукотевицата да не бъде толкова благополучен, колкото би трябвало. Може пък да му правеха услуга, като го превозваха до последния етаж.

Кабината, която слизаше надолу, се стрелна покрай него толкова бързо, че трябваше да се хване за кабела с другата ръка. До края на пътуването остана здраво вкопчен в него.

Той изчака да извадят Ханс от кабината, а после прекрачи върху тясното мостче в асансьорната шахта над четирийсетия етаж. Трябваше да се прехвърли през двойни перила. Беше омацан с гъста черна грес. След като не можеше да се измие, трябваше да внимава, когато се опитва да се закачи за нещо с ръка или крак. Вратата на асансьора отново се затвори и той остана на тъмно.

От един вентилатор идваше мъничка светлина. Четири асансьора от едната страна, четири от другата: ами по средата? Стената беше бетонна. Той напипваше пътя си, докато стигна до метална врата, висока метър и двайсет. По средата имаше метална табелка с надпис, който не можеше да разчете. Все пак беше предупреден, помисли си. Вратата тежко се отвори. Лийланд извади един от 11-милиметровите патрони от брезентовата торба, подържа го малко отвън през открехнатата врата, после го пусна. Десетина метра първата секунда, удвояваме на втората, отново удвояваме на третата. След почти четири секунди патронът се приземи, без да гръмне. Цялата височина. Бе намерил климатичната инсталация. Усмихна се. Имаше нужда само от въже, обувки, чук и алпинистки „котки“… и щеше да притичва през сградата като плъх. Продължи.

В оттатъшната стена имаше още една метална врата, достатъчно голяма за човек. Не беше заключена, но нещо я притискаше да е затворена. Вятърът. Виеше тук горе… но издухваше смога към морето. Градът блестеше. Лийланд се взираше на юг, към високите постройки на хоризонта, отдалечени на двайсет-трийсет мили; автомобилният поток все още струеше към тях. Според Стефани — към Лонг Бийч и Сан Педро.

Беше се озовал на височина два или три етажа над осветения ръб на покрива. Едно беше очевидно: тук хеликоптер не можеше да кацне. Можеха да се приземят щурмоваци, но заложниците едва ли можеха да се изкатерят по разлюлените стълбички до хеликоптерите, увиснали на четирийсет и пет — петдесет етажа над улицата.

По стълбичката Лийланд излезе на самия покрив. Навярно не всичките четири стълбищни шахти излизаха на покрива, но сигурно поне една водеше до някоя врата тук горе. Лийланд се запита дали и някому другиму не е хрумнало същото, но едва ли някой щеше да се досети, че гой се е качил на покрива на асансьора.

Обаче нямаше никакво съмнение: в лицето на Литъл Тони той имаше труден и хитър противник, който не се бе хванал на глупостите в идиотската бележка на Лийланд. Дори да му бе останал някакъв късметец, този тип сигурно щеше да го опознае по-добре, навярно достатъчно, за да излезе с един ход пред него. Запита се: ако той беше от другата страна, какво би търсил?