Карл Май - В Судан

— Как? Себе си? Ти с ума ли си?

— Аз съм си с ума, ами ти не си. Ти самият си се обрал, като направо си принудил крадеца, както предполагам, да свие парите. Беше ли ги скрил?

— Да — призна Али.

— Жена ти знаеше ли мястото?

— Не.

— Беше ли известно то на някого от хората ти?

— Също не.

— Ти си един извънредно непредпазлив човек, когото ракията превръща в плямпало.

— Не съм плямпал! — заяви ханджията.

— Тъй ли? Не ни ли разправи на нас двамата, които сме ти напълно непознати, че си имал у дома си над десет хиляди пиастри?

— Ама пък къде лежаха парите, не съм ви издал!

— На нас не, но вероятно на някого другиго. Познаваш ли другоселеца, дето препуснал на коня ти?

— Никога не бих го виждал, но сега знам, че е богат мъж от Cap Дащ, който ще остане няколко седмици тук, за да закупува шикалки.

— Наистина ли? Един жител на Cap Дащ идва насам, за да купува шикалки? Твоето лековерие и неведение е безгранично. Във връзка с това ще те питам, сега ли е времето за такива пазарувания?

Али се усети, че имам право, и замълча.

— Той върна ли се с коня? — продължих да се осведомявам.

— Не.

— И с парите също не!

Страхът го накара тук рязко да подскочи.

— Той… той… той…? Смяташ госта за крадеца?

— Да.

— Защо?

— Той се представяше за пиян, но не беше. Спомняш ли си въобще какво си говорил в пияното си състояние с него?

— Не всичко.

— Разказа ли му за парите?

— Да, защото той беше опитен мъж и ми каза как крие своите.

— И впоследствие ти направи като него?

— Да — изповяда Али още по-хрисимо.

— Следователно той е знаел къде си ги потулил?

— Не съвсем точно, защото местата, за които ме посъветва, бяха няколко.

— Тогава той е търсил по тези места, додето е намерил правилното, и е яхнал коня ти, за да не се върне вече никога.

— Ама, ефенди, нали пушката му е тук!

— Я хайван! (О, простота!) Той е трябвало да я остави, защото ако беше се измъкнал с нея от салона, щеше да издаде с това намерението си да офейка. А и когато някой задига десет хиляди пиастри, че на всичкото отгоре и кон, няма да вземе да ти мисли за цената на тая стара желязна пукалка!

Замоталото състояние на ханджията, както вече казах, му беше преминало, ала Али май и трезв не можеше да разкрие някакви изтъкнати духовни сили, защото истинността на моите съждения още не искаше да му просветне. Той ме зяпа известно време безмълвно и после се извърна, за да напрегне малкото мисловна способност, която му беше останала. След това, изглежда, из един път му дойде някакво вдъхновение, понеже се обърна пак към мен.

— Ефенди, тук се сещам нещо много важно! При дупката, която апашът е трябвало да направи, за да се добере до парите, намерих един нож. Какво ще кажеш за това?

— Взе ли го?

— Не, оставих го да си лежи там.

— На теб явно ти липсва всичко онова, което е потребно за мисленето. С тоя нож е била направена дупката и онзи, комуто той принадлежи, е крадецът. Да идем да го вземем!

— Не, не! Никой не бива да узнае къде е скривалището ми. Аз ще ида да взема ножа сам.

Али се отдалечи търчешката, без да помисли, че сега, когато парите бяха откраднати, вече не е нужно да държи в тайна мястото, където са се намирали. Когато се върна, отидохме в салона, защото там беше по-светло от тъмния двор. Едва хвърлил един поглед на ножа, той извика:

— Ефенди, имал си право, тъй като тоя нож принадлежи на другоземеца. Знам го точно. Докато той ядеше, аз на няколко пъти го оглеждах и даже поисках да ми го покаже, защото дръжката е стара персийска изработка. Сере мен (Залагам си главата), той е крадецът! О, Аллах, о, пророк на всички пророци! Аз съм съсипан, понеже парите не са мои. Аз трябва да ги предам. Трябва да ги възстановя и с това ще стана сиромах! Какво да правя? Ти какво ще ме посъветваш?

— Хм-м! Хората все пак са видели в каква посока е яздил крадецът. Ако беше ден, човек би могъл да различи дирите му и да го преследва. Аз щях да го настигна с моя кон, макар вече да има голяма преднина.

— Стори го, ефенди, стори го!

— Бих го сторил, ако не беше невъзможно заради тъмнината. Трябва да почакаме, докато се развидели. Дотогава хем ще имаме време да обсъдим и обмислим нещата.

— Да обмислим? Що за идея от твоя страна! Та нали утре чапкънът ще е избягал още по-далеч отсега! Не, не! Аз няма да му предоставя време! Аз трябва да си върна парите, моите пари, парите си! Знам какво трябва да сторя и то е най-доброто, което мога да сторя. Ще изтърча веднага при малкоегунд 23 23 малкоегунд — кмет (Б. а.) и ще направя донесение. Той е умен и сведущ мъж, много по-хитър и умен от нас двамата. Той на часа ще знае как най-сигурно да се добере до моята собственост. Гледай само как в най-скоро време ще бъде пак тук!