Карл Май - В Судан

— Че тези хора таят намерението да ни офейкат, мисля и аз. Но ние ще им попречим. Ще обградим бивака.

— Това нищо няма да ни помогне. Бихме могли да застреляме неколцина, наистина, ама не всички.

— Ако борите поискат да се разкарат, всички ще ни застанат пред пушките. Размисли само! Те живеят край реката и сега бивакуват при маийеха. Гората е непроходима. По кой път са дошли насам? Да не би през гората?

— Надали. Негрите са искали да ловят речни коне и навярно риба. Те са дошли по вода.

— Съвсем вярно! Значи знаем какво трябва да правим. Ние не видяхме лодките им. Борите са ги скрили, сигурно недалеч оттук, и то в близост до хипопотамската пътека, тъй като по нея най-лесно се стига да водата. Ако им я отрежем тая пътека, няма да могат да се ометат. Ние сме осем мъже. Това дава четири двойни поста — по един на север, юг, изток и запад от бивака. Ще се разставим по периферията на поляната, за да бъдем по-късно, когато луната се покаже, в сянка. Понечат ли негрите да пробият към някоя страна, то съответният пост ще извика. Ние останалите ще го чуем и ще се завтечем нататък. Това е всичко, което трябва да направим. От калпавите пушкала на негрите няма защо да се страхуваме. Елате! Ще ви покажа местата.

Като обхождахме бавно бивака, аз оставих по посочения начин три постови двойки. Четвъртата се състоеше от седмия аскери и мен. Бях си избрал позицията от юг, защото там хипопотамската пътека водеше към маийех и това бе посоката, в която можехме да очакваме от неговите опит за пробив.

Залегнахме на меката земя. Под палмите беше толкова тъмно, че човек можеше да ни съгледа единствено ако се спънеше в нас. Лагерните огньове изгаснаха един подир друг. Когато и последният изтля, тукулите също тънеха в дълбока тъмнилка. Владееше пълна тишина. Животинският свят също спеше и не полъхваше никакъв ветрец. Животинският свят, да де, ама не всичкият. Хиляди светулки припалваха фенерчетата под ветрилата на палмите и милиони комари се стрелкаха над нас. Само че милите живинки тая вечер трябваше да си правят сметката без нас. В протоците на Горни Нил има именно едно малко водно растение с лещовидни листа, което като че няма никаква миризма, но ако човек го стърка, разпространява един наистина пъклен мирис. Следобеда ние бяхме гребали през една плаваща колония такива водни растения и насъбрали в лодката няколко шепи. При слизането си после всички си бяхме натрили ръцете и лицата с тях. Средството пропъждаше всеки комар, всяка мушица от нас.

Не познавам смрад, дето да прилича на вонята на тоя Ситт джами ел минхар. Щом въпреки това биваше предпочитана пред комарената напаст, толкова повече от един европеец, то човек може да добие представа за страданието, причинявано от тези насекоми. Ако лицето не е защитено с мрежа, то след късо време вече кажи-речи не може да бъде сметнато за човешки лик. То отича от комарената отрова, очите се изгубват под подутините, устните се превръщат в мехури, а носът — в някаква синьо-червена топка. И горко пък на езика, ако на един или няколко комара се удаде да се намъкнат в устата! Той така се подува, че изпълва едва ли не цялата устна кухина, и става неподвижен. Говорът замязва на безпомощно ломотене. На същото дередже са и ушите, чиито входни канали се запушват, така че човек остава глух за дълги часове. Ето как миризмата на споменатото водно растение все пак може къде по-леко да се понесе. А и ние бяхме принудени да прибегнем към него, понеже оставихме противокомарните мрежи в лодката. Те само щяха да ни пречат в това, което бяхме наумили.

Така лежахме на пусия може би в продължение на половин час. Сетне звездите започнаха да избледняват, небето като цяло просветля… луната беше изгряла. Тя прониза от празнините, оставени от палмовите корони, горския мрак с трепкащи сребристи снопове, които примамиха рояци пръскащи искри светулки.

Тогава долових вдясно от нас леко шумолене от прегъвани вейки.

— Чуваш ли, ефенди? — нашепна спътникът ми. — Какво може да е това?

— Промъкват се двама души, при всички случаи негри. Те приближаваха. Ние лежахме странично на пътеката под увивните растения, така че не ни забелязаха. Тук под палмите беше тъмно, но въпреки това различих очертанията на две черни фигури и ми се стори, като че носеха гребла в ръцете. Когато отминаха, шумът се повтори.

— Отново идват неколцина — прошушна аскери. — Ще ги пропуснем ли?

— Да. Борите отиват при лодките. Ако не ги обезпокоим, ще можем да узнаем къде лежат съдовете. В противен случай ще трябва да се мъчим да ги търсим. Но следващите, които дойдат, ще прогоним обратно.