Карл Май - В Судан

Така виждах нещата да стават и така си чаках. Но чаках дълго, додето утрото просивя. „Шахин“ все още лежеше на котва и аз видях на палубата много повече хора, отколкото бяха необходими за сабах 149 149 сабах — утро, утринен (Б. а.) -вахтата.

Всички те като че гледаха надолу към мястото, където аз сега, понеже бе станало светло, бях оставил огъня да угасне. И тогава, най-сетне, видях да се изпълнява моето очакване. Малката йола бе спусната и Рейс Ефендина се качи само с един гребец. Той я остави да се носи с течението, докато се намери срещу мен. Тогава ми викна:

— Бива ли да сляза на сушата, ефенди?

— Да — отговорих аз.

— Няма ли да стреляш?

— Откога ме считаш за убиец?

— Добре! Идвам!

Ахмед пристана, слезе и тръгна към мен. Аз се надигнах и го загледах хладно и спокойно в лицето.

— Ефенди — поде той, — защо не ми разказа какво се е случило тук?

— Ти предостави ли ми време?

— Не трябваше да ставаш груб!

— Отправяй си упреци! От мен няма да чуеш никакви. Би ме заболяло да прехвърлям собствената си вина върху други.

Рейс Ефендина се извърна от мен и закрачи на няколко пъти напред-назад. После се обърна рязко, застана пред мен и попита:

— Нищо ли нямаш да помолиш?

— Не.

— Нищо да питаш?

— Също не.

— Нито една добра дума да речеш?

Значи аз трябваше да сторя онова, което всъщност бе негов дълг. Сдобряването не беше искрено замислено. Не приятелството, а грижата за себе си го бе подтикнала да дойде отново при мен. Въпреки това аз надвих себе си и му подадох ръка.

— Ще отговоря не със слова, а ето с това.

Ахмед я пое и заяви:

— Ние хората можем въпреки целия си разум да вършим най-абсурдни дивотии. Но сега нещата са си отново наред! Хайде води ме при пленниците! След като са били толкова гламави да ми дотърчат в ръцете, ще ги разпитам веднага и ще проведа съд над тях.

Ахмед го каза толкова леко, сякаш се касаеше за нещо саморазбираемо, все едно скастряше някой от своите аскери за изцапания тарбуш. Същевременно се извърна, за да тръгне напред.

За мен това все пак беше прекалено. Ако Рейс Ефендина беше дошъл само за да ме изтика настрани по тоя оскърбителен начин, то можеше да си остане на борда и да си продължи пътуването. Прозирах много добре. На него не му се искаше да ме кара да разказвам, гледаше да го отбегне, защото моят непредвиждан успех беше осуетил намеренията му и той се чувстваше посрамен. Злата завист се беше пробудила отново. Аз не задържах Ахмед, а се наместих отново на земята. Тогава той се обърна и ми викна:

— Защо не идваш? Не чу ли, че искам да видя пленниците?

— Чух.

— Тогава ела!

— Аз оставам!

— Защо? — кипна онзи.

— Защото си имам причини.

— Причини! А, да де, вярно, ти винаги вършиш всичко по причини. Е, ами имай тогава добротата да ми позволиш да ги чуя тия твои причини!

— Залови ли някого между Кака и Куек?

— Не. Защо питаш?

— За да разправиш кой ти е дотърчал там в ръцете. Или ще кажеш, че никой не е бил толкова балама да ти дотърчи в ръцете, та да можеш сега да проведеш веднага съд над него?

— Имах предвид пленниците тук.

— Тези? Тук? Машаллах! Те на никого в ръцете не са дотърчали, най-малкото на теб. Аз трябваше порядъчно да се потрудя и свикам цялата си дееспособност и хитрост, за да ги получа в ръцете си, чуваш ли, в моите ръце. Те не са ми дотърчали в тях. Ние бяхме шестима мъже и заловихме две дружини роботърговци и освободихме шейсет роби. Само че това не стана така удобно, както ти е угодно да го представяш.

— Я хайде не цепи косъма, ефенди! Пленниците ми принадлежат и аз ще определя какво наказание ще изтърпят.

— На теб ли принадлежат, наистина на теб?

— Разбира се!

— В такъв случай забравяш своето собствено, неотдавнашно отсъждане.

— Какво отсъждане?

— Корабът принадлежи на теб, а брегът — на мен. Аз го приех това отсъждане, а пък никога не съм бил някой празен тефтер, дето можеш да го листиш напред и назад според угодата си.

— Трябва ли да означава това, че дръзваш да ми възразяваш? — запита египтянинът с мятащи искри очи, при което челото му се покри със заплашителни бръчки.

— Дръзвам? — ухилих му се аз. — Нищо не дръзвам аз, като изразявам различно мнение от теб.

— На мен това! — викна Ахмед, тупвайки крак. После посочи с ръка кораба. — Ти знаеш колко мъже и пушки се намират на борда. Знаеш също, че там имам едно хубавичко малко помещенийце за опърничави подчинени. Искаш да стигнеш дотам, че да те принудя да ми се покориш?