Урсула Гуин: Дарби. Гласове

— Значи фокусите с животни са ти наследство от майка ти, бранторката? — Смешната форма за женски род прозвуча нелепо. — А дарбата на Оррек е от брантор Канок.

Тепърва мисля да поразпитам за нея. Оррек, кажи ми сега, след като знаеш, че те питам съвсем приятелски, ти сляп ли си се родил? Или са те ослепили онези магьосници от Кордемант при някое нападение, или по друга причина?

Не знаех нито как да заобиколя въпроса, нито как да скрия истината.

— Не — рекох. — Баща ми ми затвори очите.

— Баща ти! Баща ти ти е отнел зрението?

Кимнах.

Да разбереш, че животът ти е история, по средата му е нещо, което със сигурност помага да го живееш добре. Не е мъдро обаче да си мислиш, че знаеш как ще продължи или как ще свърши. Такива неща стават известни едва след края.

И дори когато историята приключи, дори когато се окаже, че е животът на някой друг, на някой, живял преди стотици години, някой, чиято история съм чувал отново и отново, докато я слушам, непрестанно се страхувам, сякаш краят ми е непознат, и така аз живея в историята и тя живее в мен. Хубав начин да надхитриш смъртта. Защото историите са това, на което смъртта смята, че слага края. Изглежда, не може да разбере, че те свършват чрез нея, но не свършват в нея.

Историите на други хора могат да станат част от твоята, дори нейна основа, подпорите, върху които тя се гради. Така е с историята на баща ми за Слепия брантор, и пак неговата история за нападението срещу Дънет, и историите на майка ми за Низините и за времето, когато царувал Къмбело.

Когато си спомням за моето детство, си спомням Каменната къща, огнището, край което седя, калния двор и пометените обори на Каспромант, кухнята, където майка ми чисти боб, или как двамата седим при огъня в стаята в кръглата кула. Спомням си как скиторя из околностите с Грай, спомням си света, в който всички истории са без край.

Дебел тежък жезъл от тис, грубо издялан, но полиран на дръжката от дълга употреба, виси на стената до вратата на Каменната къща, в тъмния коридор: жезълът на Кадард Слепия. Забранено е да го пипаме. Докато бях малък, ми се струваше огромен. Обичах да се прокрадвам до него и да го докосвам, треперех от страх и възбуда, защото беше нередно и защото жезълът бе олицетворение на загадките.

Мислех, че брантор Кадард е бил баща на баща ми, защото дотам се простираха познанията ми върху нашата история. Знаех, че името на дядо ми е било Оррек, тъй като бях кръстен на него. И тъй, в мислите ми баща ми имаше двама бащи. Това малко ме объркваше, но и го намирах за интересно.

Бях в конюшните с баща ми и се грижех за конете. Той не поверява конете си на своите помощници и започна да ме учи как да се грижа за тях още когато бях на три. Бях се покатерил на едно столче и прокарвах чесалото през зимната козина на една дореста кобила. Попитах баща ми, който почистваше високия сив жребец в съседното отделение:

— Защо си ме нарекъл само на единия от бащите си?

— Имам само един баща, на когото да те нарека — рече той. — Като всеки уважаван човек. — Не се смееше често, но виждах, че сега се подсмихва.

— Тогава кой е бил брантор Кадард? — Намерих отговор в мига, когато зададох въпроса. — Баща на баща ти, нали?

— Баща на бащата на бащата на моя баща — отвърна Канок през облака от зимна козина, прах и изсъхнала кал, който се вдигаше от гърба на жребеца.

Не спирах да скубя и дърпам с чесалото и бях възнаграден със сърбеж в очите, устата и носа и петно от ярка бяло-червена пролетна козина, голямо колкото дланта ми, на гърба на Пъстра, а също и с доволно пръхтене. Пъстра беше като котка — ако я галиш, се отърква в теб. Избутах я настрани, колкото ми бяха силите, и продължих работа, мъчех се да разширя яркото петно. Бащите бяха нараснали неимоверно, дори не можех да ги запомня.

Този, когото имах в момента, заобиколи отпред и се изправи срещу мен, бършеше очите си. Продължавах да работя, но само се фуках, защото прокарвах гребена на твърде дълъг участък, за да върши някаква работа. Баща ми обаче се престори, че не го забелязва.

— Кадард е притежавал най-великата дарба на нашия род, както и сред всички останали в западните хълмове — каза той. — Най-великият дар, който някога сме получавали. Оррек, каква е дарбата на нашия род?

Спрях да работя, слязох от столчето внимателно, тъй като бе прекалено високо за мен, и се изправих срещу баща ми. Застинах неподвижно, извърнат към него — правех го, откакто се помнех, щом чуех да произнася името ми.