Урсула Гуин: Дарби. Гласове

Може би Еммон бе ударил на камък в опитите си да открадне нещо в Дерисова вода.

Каквато и да бе причината, той предпочиташе да ни задава въпроси и да ни слуша излегнат — най-вече мен. Винаги съм готов да разправям разни неща, само да се намира слушател. Грай е по-склонна да мълчи и да слуша, но Еммон умееше да я изважда от това състояние.

Съмнявам се дали си е давал сметка какъв късметлия е бил, че ни намери, но със сигурност ни бе благодарен, задето му дадохме подслон през суровата дъждовна зима. Съжалявал ни е. Било му е скучно, без съмнение. Освен това го глождеше любопитство.

— И какво толкова страшно умее онзи тип в Геремант? — попита ме веднъж насмешливо, колкото и да се мъчех да го убедя в истинността на думите си. Но има неща, за които не бива да се говори, дори между хора надарени. Някак неестествено е да се обсъждат такива работи на глас.

— Тяхната наследствена дарба се нарича усукване — отвърнах неохотно.

— Усукване? Сучат вълна ли?

— Не — рекох, беше ми трудно да подбирам думите. — Усукват хора.

— Как така? Какво им усукват?

— Ръцете и краката. Вратовете. Телата. — Извих тяло, за да покажа как, но се притеснявах от темата. После продължих: — Нали видя стария Гунен, дърваря, дето живее на Нобов хълм? Вчера го подминахме на коларския път. Грай ти го показа.

— А, оня прегърбения, дето куцаше ли?

— Брантор Еррой му го е направил.

— Прегърбил го е така? И защо?

— За наказание. Хванал го да събира дърва в Герейската гора.

Еммон помълча, после подметна:

— Може да е ревматизъм.

— Гунен тогава е бил съвсем млад.

— Значи ти самият не знаеш какво се е случило.

— Не зная — признах малко раздразнено, че не ми вярва. — Но той знае. И баща ми също. Гунен му е разказал. Твърдял, че не е бил в Геремант тогава, а в нашата гора, макар и близо до границата. Брантор Еррой го видял и извикал, Гунен се изплашил и хукнал с наръча дърва на гърба. Паднал. Когато се опитал да стане, гърбът му бил усукан и превит, както е сега. Жена му казва, че всеки път, когато става от леглото, квичи от болка.

— И как му го е направил бранторът?

Еммон бе научил тази дума от нас — каза, че не я бил чувал в Низините. Брантор означава господар или господарка на владение, тоест старейшина, най-надарения в целия род. Баща ми е брантор на Каспромант. Майката на Грай е брантор на раддмонтските Барреви, а баща й е брантор на Роддови от същото владение. Ние сме техни наследници, техните малки орлета.

Поколебах се как да отговоря на въпроса на Еммон. Този път не долових насмешка в тона му, но не знаех дали е редно изобщо да му разказвам за силата на дарбата.

Вместо мен отговори Грай.

— Сигурно като го е погледнал — рече с тих глас. В слепотата ми гласът й винаги предизвикваше усещането за лек полъх сред листата на дърво. — Освен това го е посочил с лявата си ръка, или с пръст, и може би е произнесъл името му. След това е добавил една-две думички. И готово.

— Какви думички?

Грай мълчеше, може би бе вдигнала рамене.

— Не владея дарбата на Гересови. Не знаем как действа.

— Кое как действа?

— Дарбата им.

— Добре де, в такъв случай как действа вашата дарба? — попита Еммон и този път със сигурност не се подиграваше. Долових в гласа му нарастващо любопитство. — Има ли нещо общо с лова?

— Барреви владеят призоваването — рече Грай.

— Призоваване? Какво призовавате?

— Животни.

— Елени? — След всеки въпрос настъпваше кратка пауза — колкото едно кимване. Представих си как Грей свежда глава, със затворени очи. — Зайци? Диви свине? Мечки? Добре де, ако повикаш мечка, после какво?

— Ловецът я убива. — Тя помълча. — Но аз не призовавам за ловци.

Този път гласът й не бе полъх сред листа, а вятър, виещ сред канари.

Нашият нов приятел, изглежда, не разбра какво има предвид, но личеше, че гласът й е поохладил ентусиазма му. Вместо да продължи разговора с нея, той се обърна към мен:

— А ти, Оррек, каква дарба имаш?

— Същата като баща ми — рекох. — Дарбата на Каспрови се нарича разваляне. Но не мога да ти кажа нищо за нея. Прощавай.

— Ти прости, че съм недодялан, Оррек — рече Еммон след кратка пауза и гласът му бе топъл, любезен и мек, какъвто е на хората от Низините, като гласа на мама, и очите ми се напълниха със сълзи под клепачите и превръзката.

Двамата с Грай разпалиха огъня. Усетих топлината му върху краката си и ми стана добре. Седяхме до голямото огнище в южния ъгъл, където каменните скамейки са вградени навътре в комина. Беше студена януарска вечер. Вятърът в комина ухкаше като огромен бухал. Предачките се бяха настанили от другата страна на огъня, където светлината е по-силна. Подхвърляха по някоя дума или припяваха тъжните си песни, а ние тримата в ъгъла продължавахме да говорим.