Урсула Гуин - Дарби. Гласове

Присъединих се с радост към нея. Тя каза, че Оррек пишел. През целия ден почти не бил излизал от стаята им. Не искал да участва в дебатите и обсъжданията, тъй като не бил гражданин на Ансул, а и се притеснявал, че думите му могат да повлияят върху свободното мнение на хората.

— Тази мисъл наистина го безпокои — въздъхна Грай. — Както и предчувствието, че скоро ще се случи нещо — нещо ужасно, някакъв изблик на насилие, който ще доведе до непоправими последици…

Хората по улиците непрестанно ни поздравяваха, най-вече Грай и лъвицата — първите, които се бяха изправили срещу Иддор и червенодрешковците. Грай им се усмихваше и отвръщаше на поздравите, но кратко, сякаш за да избегне по-нататъшни разговори.

— Това плаши ли те? — попитах и побързах да поясня:

— Да си герой?

— Да — призна тя. Засмя се и ме погледна внимателно.

— И теб също.

Кимнах. Дръпнах я настрани от улица „Галва“ и минахме по заобиколни пътища, където не срещахме почти никого.

— Ти поне познаваш повечето от тези хора. Ох, Мемер, да знаеш само откъде идвам! На една улица в Ансул има повече къщи, отколкото в целия район на Предпланинието. Случвало ми се е по цели месеци да не виждам ново лице. Дни наред да няма с кого да разменя и думичка. Не съм свикнала да живея сред хората. Живеех с кучета, коне и диви животни сред хълмовете. Оррек също… Никой от нас не беше свикнал да общува с хора. Освен майка му, Мелле. Тя беше от Низините, от Дерисова вода. Беше невероятно красива… мисля си, че дарбата му е от нея. Тя обичаше да ни разказва различни истории… Макар че той всъщност повече прилича на баща си.

— В смисъл?

Тя се замисли, после каза:

— Канок беше красив и храбър мъж. Но се страхуваше от дарбата си и затова потискаше чувствата си. Струва ми се, че понякога Оррек прави същото. Дори сега. Трудно му е да поема отговорност.

— Трудно е и когато ти я отнемат — казах. Мислех за друмлорда и че го познавам, откакто се помня.

Излязохме на улицата при Моста на златарите и се отправихме към Площада на Съвета. Тук имаше много хора, разхождаха се, дрънкаха оръжия и се озъртаха навъсено. Някой се опитваше да разпали тълпата с високопарни речи от терасата, но не твърде успешно: хората се доближаваха до Къщата и после се оттегляха. В източния край на площада имаше плътна тълпа, мъже и жени, стояха и не помръдваха. Поговорих с една жена, наша съседка, казваше се Марид, и тя ми каза, че били тук „за да не позволят на децата да направят някоя беля“. Зад тълпата, надолу по склона, имаше запалени факли и можеше да се види кордонът алдски войници, които охраняваха казармите. Гражданите бяха образували нещо като жива бариера между тях и младежите, за да им попречат да предизвикат алдите с невъздържаното си поведение. Всеки, който искаше да провокира войниците, трябваше първо да си пробие път през тази плътна редица съграждани — майки и бащи. Редицата продължаваше покрай площада и стигаше до конюшните, при които бях разговаряла със Симми.

— Вие сте забележителни хора — отбеляза Грай, докато пресичахме площада. — Имам чувството, че мирът е заложен в костите ви.

— Надявам се да е така. — Бяхме в центъра на площада, където преди се намираше голямата шатра. Останките й бяха разчистени, нямаше и следа от нея освен няколко петна от обгоряло на плочника и тънкия слой пепел под краката ни. Стояхме на мястото, където бе загинал Десак, изгорял жив в пожара, който сам бе разпалил. Неволно потреперих и забелязах, че Шетар също потръпва — протегна глава и тихо изръмжа. Спомних си как се бе отнесла с Десак, как му се бе озъбила. В мислите си го виждах изпънат по войнишки, енергичен и арогантен, да разговаря с друмлорда… „Когато се срещнем отново, ще бъдем свободни хора в свободен град!“ Сянката му беше навсякъде около нас.

Върнахме се на моста и спряхме до перилата — там, където видяхме да хвърлят нещастника. Погледнахме надолу към тъмния канал, в който се отразяваха една-две светлинки от прозорците на близките къщи. Шетар изръмжа тихо, колкото да ни осведоми, че не иска да слиза долу и да плува през реката. Няколко момчета претичаха край нас с викове, които се чуваха все по-често по улиците: „Алдите вън! Алдите вън!“

— Да слезем при Камъка на Леро — предложих и Грай се съгласи. И на двете не ни се искаше да се прибираме в тази странна нощ, когато целият град бодърстваше, по улиците имаше много хора, а и бяхме възбудени от промените. Слязохме по Наклонения мост на улица „Гелбова“ до улица „Западна“, където беше Камъкът. Тук имаше много хора, едни просто стояха, сякаш чакаха нещо, други отиваха да докоснат Камъка и се молеха на Леро, в чиито ръце е равновесието на света.