Урсула Гуин - Дарби. Гласове

Често поглеждаше към мен. Държеше да съм близо до него. И двамата бяхме обвързани с мълчание.

С напредването на деня все повече от хората, които идваха в Галваманд, бяха въоръжени, някои само с тояги, но други с ножове, копия с току-що изковани остриета и алдски мечове, които бяха събрали от улиците през последните два дни. По време на един продължителен спор излязох да подишам чист въздух и погледнах към фонтана. Отидох да навестя Гудит и го открих в малката ковачница до конюшнята — правеше острие за копие, а до него нетърпеливо пристъпваше някакъв младеж, стиснал в ръка дръжката.

Върнах се в приемната. Вече не се говореше за гласуване и управление, а за нападение, обща атака срещу алдите, макар че никой не го казваше открито. Чувах само мнения за събиране на сили, за струпване на формирования на различни места в града, за оръжия, за издаване на ултиматум.

Често съм си мислила за предложенията, които чух тогава, и за думите, които използваха. Питам се дали за мъжете е по-лесно, отколкото за жените, да се отнасят към другите хора като към числа, бройка, фигури, играчки на ума, които трябва да бъдат местени по бойното поле. Това обезплътяване им носи удоволствие, възбужда ги и ги освобождава да действат заради самото действие, заради възможността да манипулират другите, които за тях са само пионки. Ако е така, тогава понятия като „любов към родината“, „чест“ или „свобода“ са само формули, зад които се прикриват, за да се оправдават пред боговете и хората за деянията си и за страданията на другите. Значи ли това, че тези думи — любов, чест, свобода — вече са изгубили истинския си смисъл? Защото в такъв случай, ако хората са забравили значението им, ред е на поетите да ги възродят, да им вдъхнат изгубената достоверност.

Късно следобед един от водачите на новосформирания отряд, красив мъж с орлов нос от Гелбманд, казваше се Реттер Гелб, настоя да се приеме планът му за бързо прогонване на алдите от града. И тъй като срещна известна съпротива от страна на останалите, се обърна към друмлорда.

— Галва! Не държеше ли в ръката си книгата на оракула, не чухме ли гласа му да казва: „Освободете се“? Как да освободим сънародниците си, след като алдите ни превръщат в роби със самото си присъствие? Не можеш ли да разясниш значението на тези думи?

— Бих могъл — отвърна друмлордът.

— Ако пък и за теб са неясни, Четецо, тогава посъветвай се отново с оракула! Попитай го не е ли ударил часът да се борим за свободата си!

— Защо сам не потърсиш отговора? — попита с мек глас друмлордът, извади книгата от джоба си й я разтвори пред Реттер Гелб. В жеста му нямаше никаква заплаха, но младежът подскочи уплашено и се втренчи в книгата.

Беше достатъчно млад, така че сигурно и той, както повечето младежи на негова възраст в Ансул под властта на алдите, никога не бе докосвал книга. А може би страхът му бе породен от слуховете за оракула и неговите свръхестествени способности. Той преглътна и каза прегракнало:

— Аз не мога да чета. — После, засрамен от думите си, ме потърси сред присъстващите и заяви предизвикателно: — Вие, Галва, сте Четците тук.

— Четенето е умение, което навремето притежавахме всички — отвърна друмлордът, но гласът му вече не беше добродушен. — С времето може пак да стане така. Но докато не разберем отговора, който сме получили, няма смисъл да задаваме нов въпрос.

— За какво ни е отговор, който не разбираме?

— Не е ли достатъчно ясен отговор водата, която блика от фонтана?

Никога не го бях виждала тъй ядосан, гневът му бе като наточен нож. Младежът се сепна, сведе глава и произнесе смирено:

— Друмлорде, моля за прошка.

— Реттер Гелб, приканвам те да проявиш търпение — отвърна с хладен глас моят господар. — Нека от фонтана потече поне още малко вода, преди да рукне кръв.

Сложи книгата на масата и се изправи. Книгата беше малка, с изтъркана кожена подвързия. Не знаех дали е същата, от която прокънтя гласът на оракула, или друга.

Появиха се Иста и Соста, носеха запалени лампи.

— Приятна вечер на всички и спокойна нощ — каза друмлордът, взе книгата и тръгна с накуцване към стаите си.

Хората започнаха да се разотиват, повечето минаваха покрай мен да ми пожелаят лека нощ. Но имаше и такива, които останаха на двора да разговарят. Усещах атмосферата на неспокойствие и тревога, която цареше из целия град въпреки приятната и топла вечер.

Грай излезе от къщата — водеше Шетар на каишка — и ми каза:

— Ела да се разходим до Къщата на Съвета и да видим какво става.