Урсула Гуин - Дарби. Гласове

— Тъй както в мрачина на зимна нощ…

И ние запяхме заедно с него — хиляди гласове. Десак беше прав. Народът на Ансул познаваше тази песен. Не от книгите, защото вече нямахме книги. Знаеха я от устите на други, държаха я скрита в сърцата си, разнасяха, я из цялото Западно крайбрежие.

Когато и тя свърши и след кратка тишина отново се вдигна врява — едни надаваха възторжени възгласи, а други молеха за още — от тълпата долетя силен и мощен глас, който викаше: „Леро! Леро! Леро!“. Други гласове подхванаха името и то се превърна в напев, който се повтаряше ритмично. Не бях чувала тази мелодия, но вероятно бе стара и добре позната на всички присъстващи, като песните от някогашните процесии и богослужения, които са се пеели свободно по улиците на града. Този път конният отряд започна да си пробива път през тълпата и скоро песента утихна. Оррек и Грай слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, в посока обратна на тази, от която идваха алдите. Тълпата продължаваше да се съпротивлява на конниците, макар че постепенно отстъпваше — не е никак лесно да застанеш на пътя на кон, който се носи право към теб, знаех го от личен опит. Скочих от постамента, изтичах между хората до улицата на Съвета и забързах нагоре по нея. Настигнах приятелите ми чак на улица „Западна“.

Следваше ги цяла тълпа, но повечето хора спряха преди моста на Северния канал. Творецът, певецът, е свещен и не бива да му се натрапваш. Преди да сляза от постамента, забелязах някои хора да докосват стъпалата пред Адмиралтейството, където бе стоял Оррек, сякаш търсят благословия. Никой обаче не смееше да стъпи. По същия начин сега го следваха от разстояние, обсипваха го с хвалби и шеги и пееха неговия химн на свободата. И отново от време на време някой подхващаше припева „Леро! Леро!“

Докато се изкачвахме по хълма на Галваманд, не разменихме нито дума. Мургавото лице на Оррек бе посивяло от умора и той вървеше като слепец, Грай го държеше за ръка. Отиде право в стаята си. Грай каза, че трябвало да си почине. Едва сега започнах да осъзнавам каква е цената на неговия дар.

Привечер бях в конюшнята и си играех с новите котенца. Котките на Боми бяха изнервени и раздразнителни, откакто се появи Шетар, но малките нямаха никакъв страх. Бяха порасли достатъчно, за да играят лудо и да се преследват непрестанно около дръвника, да се ловят за опашките, да спират внезапно, да се озъртат пакостливо и да въртят във всички посоки малките си кръгли очички. Гудит беше със Звезда на двора и от време на време мяташе мрачни неодобрителни погледи на котенцата. Едно от тях попадна в беда — покатери се на един стълб, не знаеше как да слезе и замяучи отчаяно. Гудит внимателно го взе и също така внимателно го остави на земята, но не пропусна да отбележи:

— Гадинка.

Чухме тропот на копита. Един загърнат в син плащ офицер дойде по пътя, мина под арката на портата и спря.

— Е? — подкани го Гудит грубовато, като изправи гръб и изпъчи гърди. Никой не можеше да доближава конюшнята без негово разрешение.

— Съобщение от двореца, от ганда на Ансул, до поета Оррек Каспро — отвърна офицерът.

— Е, и?

Офицерът изгледа с любопитство щръкналия пред него старец и каза неочаквано любезно:

— Гандът иска поетът да го навести в двореца утре следобед.

Гудит кимна отривисто и му обърна гръб. Аз също отместих поглед и се престорих, че вниманието ми е погълнато от котенцата. Познавах тази кобила.

— Ей, Мем — каза някой зад гърба ми и аз замръзнах. Обърнах се неохотно. Пред мен, до вратата на конюшнята, стоеше Симми. Офицерът тъкмо излизаше през портата. Подметна нещо на Симми, докато минаваше край него, и момчето му махна с ръка.

— Това е баща ми — похвали се с нескрита гордост. — Помолих го да дойда с него. Исках да видя къде живееш. — Усмивката му изчезна, когато забеляза сърдитото ми изражение. — Брей, наистина е голяма! По-голяма дори от двореца. Така ми се струва де. — Продължавах да мълча. — По-голяма е от всички къщи, които съм виждал.

Кимнах. Нямаше друг начин.

— Какви са тези?

Той се доближи и се наведе да разгледа котенцата, които се гушеха в ръцете ми.

— Котета — отвърнах.

— Аха. На лъвицата ли са?

Как може някой да е толкова глупав?

— Не, на домашната котка. Дръж. — Подадох му едно.

— Оле! — възкликна той и едва не го изпусна. Котето размаха победоносно опашка и се отдалечи.

— Дращи — намръщи се той и си засмука ръката.

— Да, много е опасно — подметнах ехидно.

Той изглеждаше объркан. Винаги изглеждаше объркан. Не е честно да се възползваш от човек, който въобще не умее да се владее. Но изкушението бе твърде голямо.