Урсула Гуин - Дарби. Гласове

И двете се разсмяхме неудържимо. Лъвицата изглеждаше объркана и малко засрамена.

— Когато говори, от устата й бликат цветя, бисер и пеперуди! — каза Грай. — Нали се сещаш — когато царувал Къмбело.

— А от устата на сестра й изскачат жаби, червеи и кал — отвърнах.

— Ах, коте, котенцето ми. — Грай почеса Шетар зад ушите. Лъвицата изви глава и замърка от удоволствие.

Беше ми трудно да побера всичко това в ума си — уличните сражения, мрака на пещерата, ужаса, смеха, слънцето в короните на дърветата, звездната светлина в очите ми, лъвицата, от чиято уста излитат пеперуди.

— О, Грай, да можех да разбера поне мъничко — оплаках се. — Как изобщо успяваш да намериш някакъв смисъл във всичко, което се случва?

— Не зная, Мемер. Човек се опитва отново и отново и понякога се получава.

— Рационална мисъл и неразгадаема загадка — прошепнах.

— Ти си досущ като Оррек — рече тя. — Хайде да се прибираме.

Същата вечер Оррек и друмлордът разговаряха за ганд Йораттх и усетих, че мога да ги слушам много по-непредубедено отпреди. Може би беше така, защото вече на два пъти бях виждала ганда и въпреки омразния разкош и превиващите се около него слуги, както и увереността ми, че само по една негова прищявка могат да ни заровят всичките живи в земята, това, което бях видяла, се оказа човек, а не демон. Корав и твърд старец, изпълнен с жизненост, човек, който обича и разбира от поезия.

Оррек каза, сякаш почти ми четеше мислите:

— Този страх от демони, от дяволи — мисля, че според него е глупав. Едва ли вярва в демони.

— Може да не се бои много от демони — отвърна друмлордът. — Но докато не може да чете, ще се страхува от писменото слово.

— Да можех само да отнеса една книга, да я разтворя пред него и да му чета от нея — същите думи, които произнасям, без да чета!

— Това е богохулство. — Друмлордът поклати глава. — Светотатство. Няма да има избор и ще трябва да те предаде в ръцете на жреците на Аттх.

— Но ако алдите решат да останат тук, да управляват Ансул, да търгуват с нашите съседи, да разширяват земите си, не могат да загърбват онова, на което се гради търговията — документи и договори. И дипломация — да оставим настрана историята и поезията! Известно ли ти е, че в градовете-държави алд означава „идиот“? „Няма смисъл да говорим с него, той е алд“ — така казват. Йораттх сигурно осъзнава неизгодното положение, в което се поставят сами.

— Да се надяваме, че е така. И че новият цар в Медрон също го разбира.

Започвах да губя търпение, докато ги слушах. Не алдите щяха да решат дали да останат тук, да живеят в земите ни и да търгуват с нашите съседи. Въпросът не опираше до тях. Без да се усетя, попитах:

— Има ли значение?

И двамата ме погледнаха и аз побързах да добавя:

— Могат да си останат същите невежи и в Асудар.

— Така е — съгласи се друмлордът. — Права си.

— Трябва да ги прогоним.

— Извън града?

— Да. Зад стените.

— Нима нашите селяни могат да се бият с тях? И ако ги накараме да се приберат в Асудар, няма ли Върховният ганд да го сметне за оскърбление, за заплаха за неговата власт и да прати хиляди нови войници срещу нас? Той има огромна армия. Ние нямаме.

Не знаех какво да кажа.

Друмлордът продължи:

— Това са важни въпроси, на които Десак не обръща внимание. И може би е прав, кой знае? „Който много мисли, не действа“. Но виждаш ли, Мемер, сега, когато алдите преживяват промени, за първи път у мен се поражда надеждата, че можем да ги накараме да ни върнат свободата, като ги убедим, че сме по-полезни за тях като съюзници, а не като роби. Вярно, това ще отнеме време. И ще приключи не с победа, а с компромис. Но ако сега търсим само победата и се провалим, надеждата може да отлети завинаги.

Не знаех какво да отговоря. Той беше прав, Десак също. Часът за действие бе ударил — но какво да правим?

— Струва ми се, че ще постигна по-добър ефект, ако говоря на Йораттх за вас, отколкото от името на Десак пред тълпата — каза Оррек. — Има ли хора в града, които биха се съгласили да преговарят с Йораттх, ако гандът склони на същото?

— Да, а също и извън града. От години поддържаме връзка с всички градове по Ансулското крайбрежие, с учени и търговци, с предишни друмлордове, с кметове и чиновници, с участници в церемонии и фестивали. Пращаме вестоносци между градовете, пътуват с керваните непрестанно. Войниците рядко ги претърсват за писма, страх ги е от магьосничество и светотатство.

— „О, Повелителю на разрухата, дари ми враг невеж!“ — изрецитира Оррек.