Хорхе Борхес - История на вечността (Есета и разкази)

Препрочитам, за по-добро изследване на класическото, Гибъновото новоредие и попадам на почти недоловима и наистина безобидна метафора за възцаряване на тишината. Това е един замисъл за изразяване — не знам дали пропаднал или сполучил, — който не изглежда съвпадащ със строгата законност на останалата му проза. Естествено, оправдава я нейната невидимост, нейното вече обикновено естество. Използването й ни позволява да определим друг от белезите на класицизма: вярването, че един образ, веднъж изкован, съставлява обществено благо. За класическото схващане множествеността на хората и на времената е допълнителна, книжнината е винаги една-единствена. Изненадващите защитници на Гонгора го бранели от приписвания му облик на обновител — чрез документалното доказателство за добрия ерудиран произход на метафорите му. Романтичната находка за личността не била дори предчувствана от тях. Сега всички сме тъй погълнати от нея, че да я отричаме или пренебрегваме е само една от множеството сръчности „да бъдем личности“. Що се отнася до тезата, че поетическият език трябва да бъде един, уместно е да се отбележи тщеславното му възкресяване от страна на Арнолд, който предложи речникът на Омировите преводачи да бъде сведен до този на Позволения превод на Писанието без друго облекчение освен евентуалното вмъкване на някои Шекспирови волности. Неговият довод бе могъществото и разпространението на библейските думи…

Действителността, която класическите писатели предлагат, е въпрос на доверие, както бащинството на един герой от Години на учение . Тази, която се мъчат да изчерпят романтиците, е по-скоро с наложителен характер: нейният постоянен метод е приповдигнатостта, частичната лъжа. Не изследвам онагледявания: всички страници в проза или стих, които са професионално злободневни, могат да бъдат разпитани успешно.

Класическото постулиране на действителността може да стане по три начина, съвсем поразличному достъпни. Най-лесният за общуване се състои в общо отбелязване на имащите значение събития. (Изключвайки няколко неудобни алегории, приведеният Сервантесов текст не е лош пример за тоя пръв и непринуден начин на класическите похвати.) Вторият се състои във въобразяване на една действителност, по-сложна, отколкото огласената на читателя, и разказ за нейните производни и въздействия. Не знам по-добра онагледеност от увертюрата към героичния откъс на Тенисън Смъртта на Артур , който възпроизвеждам в нескопосна испанска проза поради интереса към неговата техника. Превеждам буквално: Така през целия ден отекваше бойният шум из планините край зимното море, чак докато масата на крал Артур, човек подир човек, бе паднала в битката при Лайънес около своя господар, крал Артур: тогава, понеже неговата рана беше дълбока, неустрашимият сър Бедивир го вдигна, сър Бедивир, последният от неговите рицари, и го отнесе в един параклис близо до полето, един строшен презбитерий, със счупен кръст, намиращ се в тъмен ръкав земя. От едната страна лежеше Океанът; от другата страна — една голяма вода, а луната беше пълна . Три пъти постулира това повествование една по-сложна действителност: първия, чрез граматическата изкуственост на наречието така ; втория, и по-добрия, чрез случайния начин да се предаде един факт: понеже раната му беше дълбока ; третия, чрез неочакваното прибавяне на а луната беше пълна . Друго ефикасно онагледяване на този метод предоставя Морис, който след като разказва митическото отвличане на един Язонов гребец от ефирните божества на някаква река, привършва така историята: Водата скри изчервените нимфи и безгрижния заспал мъж. Обаче, преди да се загубят във водата, една прекоси тичешком онази ливада и взе от тревата копието с бронзово острие, обкования и кръгъл щит, меча с дръжка от слонова кост, ризницата, и после се шибна в течението. Така, кой ще може да разкаже тези неща освен вятъра или птицата, която от тръстиките ги видя и чу . Именно това последно свидетелстване на още неупоменати същества ни интересува.

Третият метод, най-трудният и ефикасен от всички, прилага обстоятелственото измисляне. Нека ни послужи за пример известна паметна черта от Славата на дон Рамиро : този натруфен бульон от резени пържена сланина, поднасян в супник с катинар, за да го защитава от хищността на пажовете, тъй намекващ за почтената нищета, за върволицата от слуги, за голямата къща, пълна със стълбища и извивки и различни светлини. Посочих един кратък пример, линеен, но знам разточени творения — строгите въображаеми романи на Уелс 6 6 Такъв е Невидимият човек. Този герой — самотен студент по химия в отчайващата лондонска зима — най-накрая признава, че предимствата на невидимото състояние не покриват неизгодностите. Трябва да ходи бос и гол, та един забързан балтон и едни самостоятелни ботуши да не хвърлят в треска града. Един револвер в прозрачната му ръка е невъзможно да бъде скрит. Преди да бъдат усвоени, такива са и храните, поемани от него. От разсъмване неистинските му клепачи не задържат светлината и трябва да привикне да спи като с отворени очи. Безполезно е да премята и опризрачената си ръка върху очите. По улицата пътните злополуки го предпочитат и винаги се бои да не умре прегазен. Трябва да избяга от Лондон. Трябва да се укрие в перуки, тъмни очила, карнавални носове, подозрителни бради, ръкавици, за да не видят, че е невидим. Открит, започва в някакво затънтено селце едно жалко Царство на ужаса. Ранява, за да го уважават, един мъж. Тогава полицейският началник нарежда да го проследят с кучета, сгащват го близо до гарата и го убиват. Друг много ловък пример за обстоятелствена фантасмагория е Киплинговият разказ „Най-хубавият разказ на света“ в неговия сборник от 1893 Много изобретения . , влудяващо правдоподобните на Дефо, — които не използват друг похват освен развитието или поредицата на тези лаконични подробности с дълга проекция. Твърдя същото за кинематографските романи на Йозеф фон Щернберг, направени също от многозначителни моменти. Това е възхитителен и труден метод, но всеобщата му приложимост го прави не толкова строго литературен, колкото предишните и в частност втория. Последният обикновено функционира синтактично, посредством чиста словесна сръчност. Нека го докажат тези стихове от Мур: