Хорхе Борхес - История на вечността (Есета и разкази)

Да си представим сега тоя звезден разум, посветен да се изявява не в династии, нито в унищожения, нито в птици, а в писани слова. Да си въобразим също тъй, съобразно предавгустинската теория за словесното вдъхновение, че Бог диктува дума по дума онова, което възнамерява да каже 3 3 Ориген приписва три смисъла на думите в Писанието: исторически, нравствен и мистичен, съответстващи на тялото, на душата и на духа, които съставят човека; Джон Скот Ериугена — безкраен брой смисли като цветопреливащото оперение на пауна. . Тази предпоставка (тъкмо нея поели кабалистите) прави от Писанието един абсолютен текст, където сътрудничеството на случайността е измеримо с нула. Самото замисляне на този документ е чудо, превъзхождащо всички, отбелязани по страниците му. Една книга, непроницаема за умереността, един механизъм от безконечни намерения, от безотказни разновидности, от дебнещи откровения, с наслагвания на светлина — как да не я разпитваме до нелепост, до обилна численост, както го е сторила кабалата?

Към 1905 г. аз знаех, че дълбокомъдрите страници (от А до Ал ) на първи том на Енциклопедичен испано-американски речник на Монатенер и Симон включват схематична и обезпокояваща рисунка на своего рода крал с очертана в петелски профил глава, мъжествена снага с разтворени ръце, властващи над щит и камшик, а пък останалото бе просто една завита опашка, служеща му за престол. Към 1916 прочетох това неясно изброяване на Кеведо: Беше проклетият ересиарх Василид. Беше Никола антиохиец, Карпократ и Серинт и безчестният Ебин. Дойде после Валентин, който положи началото на всичко — на морето и тишината . Към 1923 прехвърлях не знам каква ересиоложка книга на немски и узнах, че злокобната рисунка представлявала някакъв примесен бог, пред когото ужасяващо се бил прекланял самият Василид. Узнах също какви отчаяни и възхитителни мъже били гностиците и се запознах с техните пламенни спекулации. По-нататък успях да надзърна в специалните издания на Мийд (в немския превод Откъси за една погубена вяра , 1902) и на Волфганг Шулц ( Документи на гносията , 1910) и в статиите на Вилхелм Бусе в Британската енциклопедия . Днес възнамерявам да обобщя и онагледя една от техните космогонии: именно тази на Василид ересиарха. Навсякъде следвам изнесеното от Ириней. С положителност знам, че мнозина го обявяват за несъществуващо, но подозирам, че това безредно преразглеждане на покойни сънища може да допусне и преразглеждането на един сън, за който не знаем дали не е обитавал у някой мечтател. Василидовата ерес, от друга страна, има най-прост градеж. Родила се в Александрия между сирийци и гърци, уж сто години подир Кръста. Богословието тогава е било народна страст.

В началото на Василидовата космогония има един Бог. Това божество е царствено лишено от име, както и от произход; оттам и приблизителното му назоваване нероден баща . Неговата среда е плеромата или пълнотата: умонепостижимият музей на платоническите първообрази, на разбираемите същности, на универсалиите. Това е един невъзмутим Бог, но от неговия покой са произлезли седем подчинени божества, които, снизхождайки до действието, са дарили и председателствали едно първо небе. От този пръв венец на миротворението произлязъл втори, също с ангели, престоли, и те основали друго, по-ниско небе, което било симетрично удвоение на първоначалното. Този втори църковен събор се видял възпроизведен в едно третично небе, а то — в друго, по-долно, и по този начин до 365. Господарят на дънното небе е същият този от Писанието и неговата частица божественост клони към нула. Той и ангелите му основали това видимо небе, омесили нематериалната земя, която тъпчем, и сетне си я поделили. Разумната забрава е изличила точните басни, които тази космогония приписала на произхода на човека, но примерът с други съвременни измислици ни позволява да превъзмогнем този пропуск, поне някак смътно и с догадки. В отпечатания от Хилгенфелд откъс мрачината и светлината съществували винаги съвместно, без да знаят една за друга, и когато накрая се видели, светлината само погледнала и се извърнала, ала влюбената тъмнина се домогнала до нейното отражение или спомен и това било началото на човека. В аналогичната система на Саторниил небето отрежда на ангелите изпълнители едно моментно проглеждане, а човекът е измайсторен по техен образ, но се влачи върху пръстта като пепелянка, чак докато смилилият се Господ не му предава искрица от своята мощ. От значение е общото за тия повествования: нашата страховита или виновна импровизация с неблагодарно градиво от едно непълноценно божество. Връщам се към историята на Василид. Разбунено от позорните ангели на еврейския Бог, долното човечество заслужило съжалението на безвремевия Бог, който му предопределил един избавител. Последният трябвало да приеме въображаемо тяло, тъй като плътта се израждала. Неговият безчувствен призрак увиснал публично на кръста, докато истинският Исус Христос прекосил насложените небеса и се възвърнал в плеромата . Прекосил ги невредим, понеже знаел тайното име на своите божества. И които знаят истината за тая история , заключава вероизповеданието, пренесено от Ириней, ще знаят, че са свободни от властта на князете, изградили този свят. Всяко небе има свое собствено име, също и всеки ангел, и господство, и всяка власт на това небе. Който узнае техните несравними имена, ще ги прекоси невидим и сигурен, също както Избавителя. И както Синът не е бил разпознат от никого, така и гностикът. И тези тайнства не трябва да бъдат произнасяни, а — пазени в безмълвие. Познай всички, теб никой да не те познава.