Антония Маркова: Камъчето

Какво е честта на един народ, ако той е загубил достойнството и вярата си по пътищата на времето… Свободата е като магия, която преобръща света и дава крила на тези, които искат да полетят, изправя на крака хромите и отваря очите на слепите… За тази свобода си струва да се направи и онова, което може да струва последната капка кръв от сърцето. Останалото е имитация на живот, илюзия за щастие или просто измама на сетивата…

Взирам се в земята на Ботев днес и в сърцето ми се забива острието на реалността. Сякаш съм онзи славей от приказката на Оскар Уайлд, който пее и забива сърчицето си в острия бодил на розата, за да я събуди за живот през зимата и да види разцъфналия й кадифен цвят… Той после ще бъде поднесен на друг, който няма да оцени нито жертвата, нито стойността на подаръка, но така е в човешкия живот — винаги се случва онова, което не трябва да ни се случи. Вероятно достигайки до същия извод Мърфи е формулирал своите закони, за да не повтаряме една и съща грешка. Само че хората не се учат от грешките си! Понякога упорито и дълго си повтарят прословутата максима за глупостта — че тя е в повторението на едни и същи действия с очакването за различен резултат… Аз пък упорито си повтарям, че трябва да имам силата на Ботев, съобразителността на Левски и смелостта на Райна Княгиня, за да остана това, което съм. За да се впиша в пъзела на своя си народ, а не да търся късмета си по белите пътища на чужбината. Не искам родната ми земя и мене да прокуди, както хилядите мои връстници. Кой ще чуе и днес нашето: „да ходим да се скитаме /по тая пуста чужбина/ немили, клети, недраги…“

Вярно е — „чужбината“ сега е друга! Всъщност — тя вече не съществува. Всички сме деца на глобалния единен свят. Европейци сме! Няма граници пред нашите пътища към света. Обаче земята ни си остава… Ботевска! Много кръв е попила — затова са червени розите й. Много злато са й отнели, затова е златно житото й. Много синове и дъщери е загубила в битки или предателства, затова сме нацията с най-красиви и талантливи хора. Остава само да я обикнем — тази наша изстрадала земя! Да й останем верни, въпреки примамливото лице на света, въпреки огромното вътрешно разочарование, въпреки грешките на нашите управници… Нали днес не помним кой е Спас Турчев, но не сме забравили Капитан Петко Войвода… Не сме забравили гневния глас на Войводата и все още настръхваме от камшика на правотата в думите му…

Искам да се кача нависоко — на върха на паметника в Шипка и горе, под небето, да извикам: „Войводо! Ако ти трябват души за битка със злото — вземи ме! Ако искаш да разделим хляба си — ще го направя! Ако искаш да те следват самоотвержено — повикай ме! И ще дойда, Войводо! И ще те следвам! Защото това ми остана — едната чест и едничката вяра!“

Вятърът ще отнесе думите далече, далече и ще покрие и планината, и равнината, и накацалите в зеленото градчета и селца… Надалече се вижда от Шипка, надалече. И навътре — към сърцето! И в това сърце кътам любовта към родината си. Достигат ме думите на Апостол Павел от послание към коринтяните: „Любовта всичко търпи! Не се възгордява! Не безобразничи! На всичко прощава! На всичко хваща вяра!… Може да имаш дом и имот! Злато и добитък! Ако любов нямаш — значи нищо нямаш! Ако любов нямаш — значи нищо не си!“…

И вървя през света, стиснала с малките си юмручета камъчето от родното място, камъчето — сълза на земята, в което може би е скрита и капката кръв от светлото чело на Войводата… Той нямаше друго — освен кръвта на сърцето си. Тази кръв ни завеща и тя прави българската земя… Ботевска.

В тази земя днес вграждам душата си. Бъди с мен, Войводо!

© Антония Маркова

Форматиране: maskara, 2008

Издание: Околчица 2008. Литературно-художествен алманах.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9775]

Последна редакция: 2008-12-15 10:30:00