Иван Тургенев - В навечерието

— Вие не винаги сте се изказвали така за нея, Павел Яковлевич — забеляза тя.

— А! Укор! Сега пък укор! — извика Шубин. — Е, да, не скривам, имаше минута, именно една минута, когато тези свежи, банални бузички… Но ако исках да ви се отплатя с укор ида ви напомня… Но прощавайте — прибави изведнаж той, — страх ме е, че ще прекаля.

И като удари с ръка по моделираната във форма иа глава глина, той избяга от беседката и отиде в стаята си.

— Дете — каза Елена, като погледна след него.

— Художник — промълви с тиха усмивка Берсенев. — Всички художници са такива. Трябва да прощаваме капризите им. Това е тяхно право.

— да — възрази Елена, — но Павел досега още е нищо не е заслужил това право. Какво е направил досега? Дайте си ръката и да тръгнем по алеята. Той ни попречи. Говорехме за съчинението на вашия баща.

Берсенев хвана ръката на Елена и тръгна с нея из градината, но започнатият разговор, прекъснат твърде рано, не се възобнови; Берсенев отново се зае да излага своите възгледи за професорското звание, за бъдещата си дейност. Той вървеше тихо до Елена, неумело пристъпваше, неумело държеше ръката й, от време на време се буташе с рамото и нито веднаж не я погледна; но думите му течаха леко, макар и не съвсем свободно; той се изразяваше просто и точно и в очите му, които бавно блуждаеха по стволовете на дърветата, по пясъка на пътечката, по тревата, светеше тихо умиление от благородни чувства, а в успокоения му глас се долавяше радостта на човек, който съзнава, че е можал да се изкаже пред друг, скъп за него човек. Елена го слушаше внимателно и полуобърната към него, не снемаше поглед от леко побледнялото му лице, от очите му, дружелюбия и кротки, макар да избягваха да срещнат нейните очи. Душата й се разтваряше и нещо нежно, добро, хубаво като че се вливаше в сърцето й, израстваше в него.

Шубин не излезе от стаята си до вечерта. Вече съвсем се бе стъмнило, непълната лупа светеше високо в небето, Млечният път започваше да се белее и звездите обсипваха небесния свод, когато Берсенев, след като се раздели с Ана Василевна, с Елена и със Зоя, приближи до вратата на своя приятел. Намери я заключена и почука.

— Кой е? — чу се гласът на Шубин.

— Аз — отговори Берсенев. — Какво искаш?

— Отвори ми, Павел, стига си капризничил; как не те е срам?

— Аз не капризнича, спя и виждам в съня си Зоя.

— Престани, моля ти се. Не си дете. Отвори ми.

Трябва да поприказвам с тебе.

— Не се ли наприказва с Елена? — Стига де, стига; отвори ми!

Шубин отговори с престорено хъркане. Берсенев сви рамене и си тръгна към къщи.

Нощта беше топла и някак особено безмълвна, сякаш всичко наоколо се ослушваше и дебнеше; и Берсенев, обгърнат от неподвижната мъгла, неволно се спираше и също се ослушваше и дебнеше. Леко шумолене, като шумолене от женска рокля, се понасяше от време на време по върховете на близките дървета и будеше у Берсенев сладко и тревожно чувство, чувство почти на страх. Мравки пробягваха по бузите му, очите му се овлажняваха от мигновено изплувала сълза: искаше му се да стъпва съвсем нечуто, да се крие, да се промъква. Остър ветрец отстрани го прониза: той едва трепна и замря на мястото си; сънлив бръмбар падна от едно клонче и тупна на пътя; Берсенев тихо извика: „А!“ — и пак се спря. Но той почна да мисли за Елена и всички тия мимолетни усещания изчезнаха изведнаж: остана само ободряващото впечатление от нощната свежест и нощната разходка; цялата му душа бе изпълнена от образа на младото момиче. Берсенев вървеше, навел глава, и си припомняше нейните думи, нейните въпроси. Огори му се, че чу тропот от бързи стъпки след себе си. Той се ослуша: някой тичаше, настигаше го; чу се запъхтяно дишане и изведнаж пред него из черния кръг на сянката, падаща от едно голямо дърво, без шапка, с разчорлени коси, цял бледен на лунната светлина, изскочи Шубин.

— Радвам се, че си тръгнал по тоя път — с мъка издума той, — цяла нощ нямаше да заспя, ако не бях те настигнал. Дай ръка. Нали си отиваш в къщи?

— В къщи.

— Ще те изпратя.

— Но как ще вървиш без шапка?

— Нищо. Аз и връзката си свалих. Сега е топло.

Приятелите направиха няколко крачки.

— Нали бях много глупав днес? — попита внезапно Шубин.

— Откровено казано, да. Не можех да те разбера.

Никога не съм те виждал такъв. И от какво се разсърди, моля ти се! За какви глупости!

— Хм — измънка Шубин. — Ето как говориш, а на мене не ми е до глупости. Знаеш ли — прибави той, — трябва да ти кажа, че аз… че…Мисли за мене, каквото искаш… аз… да! Аз съм влюбен в Елена.