Иван Тургенев - В навечерието

Жената на Николай Артемевич, Ана Василевна, беше дребна и слабичка жена, с тънки черти на лицето, склонна към вълнение и тъга. В пансиона тя се занимаваше с музика и четеше романи, после изостави всичко това; започна да се труфи, и това остави; зае се с възпитан нето на дъщеря си, и това я умори и тя я предаде в ръцете на гувернантката; накрая единственото, което правеше, беше да тъжи и мълчаливо да се вълнува. Раждането на Елена Николаевна разстрои здравето й и тя вече не можеше да има деца; Николай Артемевич загатваше за това обстоятелство, за да оправдае познанството си с Августина Христиановна. Изневярата на мъжа й много огорчаваше Ана Василевна; особено й беше мъчно, че веднаж той с измама подари на своята немкиня чифт сиви коне от нейната, на Ана Василевна, конюшня. В очи тя никога не го укоряваше, но скришом се оплакваше от него подред на всички в къщи, дори на дъщеря си. Ана Василевна не обичаше да излиза; приятно й беше, когато имаше в къщи гост и той разказваше нещо; в самота тя веднага се побеляваше. Сърцето й беше много любещо и меко: животът бързо я беше пречупил.

Павел Яковлевич Шубин й се падаше далечен племенник. Баща му служеше в Москва. Братята му постъпиха в кадетския корпус; той беше най-малкият, любимец на майка си, с нежно телосложение: той си остана в къщи. Гласяха го за университета и с мъка го издържаха в гимназията. От ранни години той започна да проявява склонност към скулптурата; важният сенатор Волгин видя веднаж една негова статуйка у леля му (тогава той беше на шестнадесет години) и заяви, че възнамерява да вземе под свое покровителство младия талант. Внезапната смърт на бащата на Шубин едва не промени цялото бъдеще на младия човек. Сенаторът, покровител на таланти, му подари гипсов бюст на Омир — и толкова; по Ана Василевна му помогна с пари и той криво-ляво постъпи деветнадесет-годишен в университета, в медицинския факултет. Павел не чувствуваше никакво влечение към медицината, по поради съществуващия по онова време брой на студентите беше невъзможно да постъпи в някой друг факултет; при това той се надяваше да изучи анатомията. По не научи анатомията; не записа втори курс и недочакал изпита, напусна университета, за да се посвети изключително на призванието си. Той се трудеше усърдно, но не редовно; скиташе из околностите на Москва, моделираше и рисуваше портрети на селски момичета, срещаше се е разни хора, млади и стари, повече и по-малко важни, с италиански скулптори-занаятчии и руски художници, не искаше да чуе за академията и не признаваше ни един професор. Той безспорно беше талантлив: в Москва вече го знаеха. Майка му, по рождение парижанка, от добро семейство, добра и умна жена, го научи френски, залягаше и се грижеше за него денем и нощем, гордееше се с него и умирайки още млада от туберкулоза, помоли Ана Василевна да го вземе при себе си. Тогава той караше двадесет и първата си година. Ана Василевна изпълни нейното последно желание: той живееше в една малка стаичка в пристройката към дачата.

— Но хайде да обядваме, хайде — каза с жаловит глас домакинята и всички тръгнаха към трапезарията. — Седнете до мене, Zoe — промълви Ана Василевна, — ти, Helene, забавлявай гостенина, а ти, Paul, моля ти се, мирувай и не дразни Zoe. Днес ме боли глава.

Шубин пак изви очи към небето; Zoe му отговори с полуусмивка. Тази Zoe, или по-точно Зоя Никитишна Мюлер, беше миличка, малко разногледа порусена немкиня, с раздвоено на края носле и червени мънички устнички, руса, пълничка. Тя пееше доста добре руски романси, хубавичко свиреше на пиано разни ту веселички, ту тъжни парченца; обличаше се с вкус, но някак си по детски и прекалено спретнато. Ана Василевна я беше взела за компаньонка на дъщеря си, а почти винаги я държеше при себе си. Елена не се оплакваше от това: тя просто не знаеше какво да говори със Зоя, когато се случеше да остане с нея насаме.

Обедът продължи доста дълго; Берсенев разговаряше с Елена за университетския живот, за своите намерения и надежди; Шубин се вслушваше и мълчеше, ядеше с преувеличена охота, като хвърляше от време на време комично-тъжни погледи на Зоя, която му отговаряше с все същата флегматична усмивчица. След обеда Елена, Берсенев и Шубин тръгнаха към градината; Зоя погледна след тях и като сви леко рамене, седна при пианото. Ана Василевна измърмори уж: „Защо и вие не отидете да се разходите? — но без да дочака отговор, добави: — Изсвирете ми нещо тъжно…“

— „La derniere pensee“ de Weber? 3 3 „Последна мисъл“ от Вебер? (фр.) — попита Зоя.