Иван Тургенев: В навечерието

— А ти знаеш ли такива думи, които свързват?

— Да, и те не са малко, и ти ги знаеш.

— Хайде де! Кои са тия думи?

— Да речем, изкуство — тъй като ти си художник, родина, наука, свобода, справедливост.

— А любов? — попита Шубин.

— И любов е свързваща дума; но не онази любов, за която ти сега жадуваш: не любовта-наслаждепие, а любовта-жертва.

Шубин се намръщи.

— Това е добре за немците; а аз искам да обичам за себе си; аз искам да бъда номер първи.

— Номер първи — повтори Берсенев. — А аз мисля, че да бъдеш номер втори — това е цялото предназначение на нашия живот.

— Ако всички постъпват така, както ти съветваш — промълви с тъжна гримаса Шубин, — никой на земята няма да яде ананаси: все ще ги оставя на другите.

— Значи, ананасите не са нужни; впрочем не се бой: всякога ще се намерят хора, готови да отнемат дори хляба от чуждата уста.

Двамата приятели помълчаха.

— Тия дни пак срещнах Инсаров — започна Берсенев, — поканих го у дома; искам непременно да го запозная с тебе… и със Стахови.

— Кой е тоя Инсаров? Ах, да, онзи сърбин или българин, за когото ти ми говори? Патриотът? Дали той не ти е внушил всички тия философски мисли?

— Може би.

— Необикновен индивид, а?

— Да.

— Умен? Даровит?

— Умен?… Да. Даровит? Не зная, но не мисля.

— Не? Тогава какво е забележителното у него?

— Ще видиш. А сега, мисля, е време да вървим. Ана Василевна вероятно пи чака. Колко ли е часът?

— Три. Да вървим. Колко е задушно! Този разговор запали цялата ми кръв. Имаше един момент, когато и ти… ненапразно съм художник — всичко забелязвам. Признай си, занимава те някоя жена…

Шубин искаше да види лицето на Берсенев, потоп се обърна и излезе изпод липата. Шубин тръгна след него, като пристъпяше нехайно-грациозно с малките си крачка. Берсенев се движеше тромаво, високо вдигаше рамене, изпъваше шия; но все пак той изглеждаше по-порядъчеи човек от Шубин, повече джентълмен, бихме казали, ако тази дума не бе толкова изтъркана у нас.

Младите хора слязоха към Москва-река и тръгнаха по брега й. От водата лъхаше свежест и тихият плясък на малките вълни галеше слуха.

— Бих се окъпал пак — заговори Шубин, — но се боя да не закъснеем. Погледни реката: сякаш ни примамва. Древните гърци биха я взели за нимфа. Но ние не сме гърци — о нимфо! — ние сме дебелокожн скити.

— Ние имаме русалки — забеляза Берсенев.

— Махай се с твоите русалки! Защо ми са на мен, ваятеля, тези изчадия на изплашената студена фантазия, тези образи, родени в задушната колиба, в мрака на зимните пощи? Аз имам нужда от светлина, простор… Кога ли, боже мой, ще замина за Италия? Кога…

— Тоест, искаш да кажеш, за Малорусия?

— Срамно е, Андрей Петрович, да ме упрекваш за една необмислена глупост, за която аз и без това горчиво се разкайвам. Е да, аз постъпих като глупак: предобрата Ана Василевна ми даде пари да замина за Италия, а аз отидох при хохолите, да ям галушки и…

— Не се доизказвай, моля ти се — прекъсна го Берсенев.

— И все пак ще кажа, че тези пари не бяха изразходвани напразно. Аз видях там такива типове, особено женски… Но, разбира се, аз зная: никъде другаде освен в Италия няма спасение!

— Ти ще заминеш за Италия — продума Берсенев, без да се обръща към него, — но нищо няма да направиш. Само ще размахваш криле и няма да полетиш. Знаем ви ние вас!

— Но Ставасер полетя… И не само той. А ако не полетя — значи, че съм морски пингвин, без криле. Тука аз се задушавам, искам да отида в Италия — продължаваше Шубин, — там е слънце, там е красота…

В този миг по пътеката, по която вървяха двамата приятели, се зададе едно младо момиче с широка сламена шапка и розово чадърче на рамо.

— Но какво виждам! И тука насреща ни иде красотата! Привет от смирения художник на очарователната Зоя! — извика изведнъж Шубин и замахна театрално с шапка.

Младото момиче, към което бе отправено това възклицание, се спря, закани му се с пръст и когато двамата приятели приближиха, заговори със звънко гласче, като изговаряше малко неясно „р“.

— Защо вие, господа, не идвате да обядвате? Трапезата е сложена.

— Какво чувам? — заговори, като плесна с ръце, Шубин, — Нима вие, възхитителна Зоя, в тая жега сте се решили да тръгнете да ни търсите? Така ли трябва да разбирам смисъла на вашите думи? Кажете, наистина ли? Или не, по-добре не произнасяйте тая дума: в същия миг ще умра от разкаяние.

— Ах, престанете, Павел Яковлевич — възрази с досада момичето, — защо вие никога не говорите с мене сериозно! Аз ще се разсърдя… — добави тя с кокетна гримаса и нацупи устнички.