Иван Тургенев - В навечерието

— Ще го съберем лесно — отговори Елена.

— Какво дрънкаше тоя човек за сражения, за Сърбия — продума след малко Инсаров. — Сигурно всичко е измислица. Но трябва, трябва да вървим, Не бива да се губи време… Бъди готова.

Той заспа и в стаята утихна.

Елена облегна глава на гърба на креслото и дълго гледа през прозореца. Времето се развали; задуха вятър. Големи бели облаци бързо се носеха по небето, тънка мачта се клатеше и далечината, дълъг флаг е червен кръст непрекъснато се издигаше, падаше и пак се издигаше. Махалото на старинния часовник чукаше тежко, с някакво печално съскане. Елена закри очи. Тя бе спала лошо цялата нощ; след малко и тя заспа.

Странен сън й се присъни. Сънува, че плува в лодка по Царицинското езеро с някакви непознати хора. Те мълчат и седят неподвижно, никой не гребе; лодката се предвижва сама. На Елена не й е страшно, но й е досадно: би й се искало да научи какви са тия хора и защо е с тях. Тя гледа, а езерото се разширява, бреговете му се губят — това вече не е езеро, а неспокойно море: огромни, лазурни, мълчаливи вълни величествено клатушкат лодката; нещо гърмящо, страшно се надига от дъното; неизвестните пътници изведнъж скачат, крещят, махат с ръце… Елена познава лицата им; баща й е между тях. Но някакъв бял вихър връхлита върху вълните… всичко се завъртя, смеси се… Елена се оглежда: както преди наоколо всичко е бяло; но това е сняг, сняг, безкраен сняг. И тя вече не е в лодката, тя пътува както от Москва в шейна; тя не е сама: до нея седи малко същество, увито в извехтяла дреха. Елена се взира; това е Катя, нейната бедна другарка. Страшно й става на Елена. „Нима Катя не е умряла?“ — мисли си тя.

— Катя, къде отиваме ние с тебе?

Катя не отговаря и се завива в дрешката си; тя зъзне. На Елена също й е студено; тя гледа край пътя: градът се вижда в далечината през снежен прах. Високи бели кули със сребърни кубета… Катя, Катя, Москва ли е това? „Не — мисли Елена, — това е Соловецкият манастир: там има много, много малки, тесни килии, като в кошер; там е задушно, тясно — там е затворен Дмитрий. Аз трябва да го освободя…“ Изведнъж една бяла, зинала пропаст се разтваря пред нея. Шейната пада, Катя се смее. „Елена! Елена!“ — чува се глас от бездната.

„Елена!“ — звучи ясно в ушите й. Тя бързо вдигна глава, обърна се и се вцепени: Инсаров, бял като сняг, снега от нейния сън, се бе надигнал на дивана и я гледаше с големи, светли, страшни очи. Косите му се бяха разпилели по челото, устните бяха страшно отворени. Ужас, смесен с някакво тъжно умиление, изразяваше неговото внезапно променило се лице.

— Елена — произнесе той, — умирам!

Тя с вик падна на колене и се притисна към гърдите му.

— Всичко е свършено — повтори Инсаров, — умирам… Прощавай, моя бедна! Прощавай, моя родино!…

И той падна възнак на дивана.

Елена излезе тичешком от стаята, започна да вика за помощ, прислужникът хукна за доктор. Елена падна до Инсаров.

В тоя миг на прага на вратата се показа човек широкоплещест, загорял, в дебело пухкаво палто и мушамена ниска шапка. Той се спря в недоумение.

— Рендич! — възкликна Елена. — Вие ли сте!

Вижте, за бога, прилоша му! Какво става с него? Боже! Боже! Той вчера излиза, ей сега говореше с мене…

Рендич нищо не каза и само се отстрани. Край него бързо се промъкна малка фигурка с перука и очила: това беше докторът, който живееше в същия хотел. Той се приближи до Инсаров.

— Сеньора — каза той след няколко минути, — господин чужденецът е мъртъв — il signore forestere e morto — от аневризъм, комбиниран с увреждане на белите дробове.

На другия ден в същата стая, до прозореца, стоеше Рендич; пред него, завита с шал, стоеше Елена. В съседната стая лежеше в ковчег Инсаров. Лицето на Елена беше и изплашено, и безжизнено; на челото, между веждите, се бяха появили две бръчици: те придаваха напрегнат израз на неподвижните й очи. На прозореца бе оставено разтворено писмо от Ана Василевна. Тя викаше дъщеря си в Москва поне за един месец, оплакваше се от самотата си, от Николай Артемевич, поздравяваше Инсаров, като питаше за здравето му, и го молеше да пусне жена си.

Рендич беше далматииец, моряк, с когото Инсаров се бе запознал по време на своето пътуване към родината си и когото намери във Венеция. Той беше човек суров, груб, смел и предан на славянското дело. Презираше турците и ненавиждаше австрийците.

— Колко време трябва да останете във Венеция? — запита го по италиански Елена. И гласът й беше безжизнен като лицето й.