Иван Тургенев - В навечерието

Берсенев си тръгна, много доволен от успеха на своето предложение. Инсаров го изпрати до вратата с любезна, малко позната в Русия вежливост и като остана сам, внимателно свали сюртука си и се залови да нарежда книжата си.

Същия ден вечерта Ана Василевна седеше в гостната си и се готвеше да плаче. Освен нея в стаята беше мъжът й и някой си Увар Иванович Стахов, далечен чичо на Николай Артемевич, запасен кавалерийски подпоручик, към шестдесетгодишен човек, необикновено пълен и неподвижен, със сънливи жълти очички и безцветни, дебели устни на жълто подпухнало лице. Откакто се бе уволнил, той постоянно живееше в Москва е процентите от един малък капитал, оставен от жена му, дъщеря на търговец. Нищо не вършеше и надали и мислеше, а дори да мислеше, пазеше тези мисли за себе си. Веднаж в живота си само бе се развълнувал и проявил активност, а именно: прочете във вестниците за един нов инструмент на световна лондонска изложба — „контрабомбардон“, и поиска да си изпише този инструмент, дори пита къде да изпрати пари и чрез кое бюро. Увар Иванович носеше широк сюртук тютюнев цвят и бяло шалче на врата, ядеше често и много и само при затруднение, т.е. всеки път, когато му се случваше да изкаже някакво мнение, конвулсивно движеше пръстите на дясната си ръка във въздуха, пай-напред от палеца към кутрето, после от кутрето към палеца, като казваше с мъка: „Би трябвало… някак, такова…“

Увар Иванович седеше в креслото до прозореца и дишаше напрегнато, Николай Артемевич се разхождаше с големи крачки из стаята, пъхнал ръце в джобовете си; лицето му изразяваше недоволство.

Най-сетне се спря и поклати глава.

— Да — начена той, — в наше време младите хора бяха по-другояче възпитани. Те не си позволяваха да не зачитат по-старите. А сега само гледам и се чудя. Може би не аз съм прав, а те; може би. Но все пак аз си имам свой възглед за нещата: не съм се родил глупак. Как мислите по тоя въпрос вие, Увар Иванович?

Увар Иванович само го погледна и раздвижи пръсти.

— Елена Николаевна например — продължи Николай Артемевич, — Елена Николаевна аз наистина не я разбирам. Нейното сърце е тъй широко, че обгръща цялата природа, до най-малката буболечка или жаба, с една дума, всичко освен родния й баща. Е, прекрасно; аз зная това и вече ие се меся. Защото тук има и нерви, и ученост, и хвърчепе в облаците, а всичко това не е паша работа. Но господин Шубин… той, да речем, е художник, чудноват, необикновен, аз за това не споря; обаче да не зачита по-стария, човека, на когото той все пак, може да се каже, е задължен за много неща — това аз, да си призная, dans mon gros bon sens 4 4 При всичкия си здрав разум (фр.). не мога да допусна. Аз по природа не съм взискателен, не; по всичко си има мярка.

Ана Василевна позвъни нервно. Влезе прислужникът.

— Защо не иде Павел Яковлевич? — каза тя. — Докога ще го викам?

Николай Артемевич сви рамене.

— Но защо, моля ви се, искате да го викат? Аз съвсем не настоявам, дори не желая.

— Как защо, Николай Артемевич? Той ви е безпокоил; може би е попречил на лекуването ви. Искам да се обясня с него. Искам, да зная с какво е могъл да ви разсърди.

— Повтарям ви, че не искам това. И що за желание… devant les domestiques 5 5 Пред прислугата (фр.). …

Ана Василевна леко се изчерви.

— Напразно казвате това, Николай Артемевич. Аз… Никога… devant… les domestiques… Иди, Федюшка, и слушай, веднага доведи Павел Яковлевич.

Прислужникът излезе.

А всичко това никак не е нужно — каза през зъби Николай Артемевич: и отново закрачи из стаята.

Съвсем не исках това да кажа.

— Моля ви се, Paul трябва да се извини пред вас.

— Моля ви се, за какво ми са неговите извинения? И какво значи извинение? Това са само фрази.

— Как за какво? Трябва да го вразумим.

— Вразумете го вие. Той вас по-скоро ще послуша.

Аз нямам такива претенции.

— Не, Николай Артемевич, вие днес от пристигането си още не сте в настроение. Вие дори, както ви наблюдавам, отслабнахте в последно време. Страхувам се, че лекуването не ви помага.

— Аз трябва да се лекувам — забеляза Никола Артемевич, — черният ми дроб не е в ред.

В тоя миг влезе Шубин. Той изглеждаше уморен. Лека, едва насмешлива усмивка играеше на устните му.

— Викали сте ме, Ана Василевна? — продума той.

— Да, разбира се, виках те. Моля ти се, Paul, това е ужасно. Аз съм много недоволна от тебе. Как си можал да оскърбиш Николай Артемевич?

— Николай Артемевич ви се е оплакал от мене? — попита Шубин и със същата усмивка на устните погледна Стахов.