Иван Тургенев - В навечерието

— Седнете — каза той и сам приседна на края на масата.

— Както виждате, всичко е още разхвърляно — прибави Инсаров и посочи купа книжа и книги на пода, — още не съм се наредил както трябва. Нямаше време.

Инсаров говореше руски съвсем правилно, като произнасяше ясно и чисто всяка дума; но гърленият му, впрочем приятен глас звучеше някак не руски. Чуждият произход на Инсаров (той беше българин) още по-ясно личеше от външността му; той беше млад човек, към двадесет и пет годишен, слаб и жилест, с хлътнали гърди, с възлести ръце; имаше остри черти, орлов нос, синкавочерни, прави коси, малко чело, малки, съсредоточени, дълбоки очи, гъсти вежди; когато се усмихваше, прекрасни бели зъби се показваха за мит под тънките, твърди, много ясно очертани устни. Той беше облечен във вехтичък, но чист сюртук, закопчан догоре.

— Защо сте напуснали предишната си квартира? — запита го Берсенев.

— Тази е но-евтина; по-близо е до университета.

— По пали сега е ваканция… И как ви се иска да живеете в града през лятото! Да бяхте наели дача, щом сте решили да се местите.

Инсаров не отговори нищо на тая забележка и предложи на Берсенев лула, като продума: „Извинете, цигари и пури нямам.“

Берсенев запуши лулата.

— Ето аз — продължаваше той — си наех една къщичка край Кунцово. Много евтина и много удобна. Дори има една излишна стая горе.

Инсаров пак нищо не отговори.

Берсенев засмука лулата. — Аз дори мислех — заговори той отново, като из-пущаше тънка струя дим, — че ако например се намери някой… вие например, така си мислех… който би искал… който би се съгласил да се настани при мене горе… колко хубаво би било! Как мислите вие, Дмитрий Инканорич?

Инсаров го погледна с малките си очички.

— — Вие ми предлагате да живея у вас, на дачата?

— Да; при мене горе има една излишна стай.

— Много ви благодаря, Андрей Петрович; но аз мисля, че средствата ми не позволяват.

— Тоест как не ви позволяват?

— Не ми позволяват да живея на дача. Не ми е възможно да държа две квартири.

— Да, но аз… — започна Берсенев и спря. — Това няма да ви струва никакви излишни разходи — продължи той. — Тукашната квартира, да кажем, вие ще си запазите, затова пък там всичко е много евтино; може дори така да се нареди, че да обядваме например заедно.

Инсаров мълчеше. Берсенев се почувствува неловко.

— Поне ми елате някога на гости — започна той след малко. — На две крачки от мене живее едно семейство, с което много ми се иска да ви запозная. Да знаете, Инсаров, какво чудно момиче има там! Там живее и един мой близък приятел, човек с голям талант; аз съм сигурен, че вие с него ще се сближите. (Русинът обича да гощава — ако не с друго, то с познатите си.) Наистина, елате. А още по-добре, преселете се при нас. Ние бихме могли заедно да работим, да четем… Вие знаете, аз се занимавам с история, философия. Всичко това ви интересува; имам и много книги.

Инсаров стана и закрачи из стаята.

— Позволете да знам — попита той най-после, — колко плащате за вашата дача?

— Сто рубли.

— А колко стаи има?

— Пет.

— Значи, двадесет рубли на стая?

— Да, точно… Но, моля ви се, тя не ми трябва. Така стои празна.

— Може би, но чуйте — прибави Инсаров с решително и в същото време простодушно движение на главата. — Аз мога да се възползувам от вашето предложение само ако се съгласите да вземете от мене наем за стаята. Двадесет рубли аз имам възможност да дам, толкова повече, че, както казвате, ще мога да направя там икономии от всичко друго.

— Разбира се; но, да ви кажа, съвестно ми е…

— Иначе не може, Андрей Петрович.

— Е, както искате; колко сте упорит! Инсаров пак нищо не отговори.

Младите хора уговориха деня, в който Инсаров трябваше да се премести. Извикаха хазаина, но той най-напред изпрати дъщеря си, седемгодишно момиченце с голяма пъстра кърпа на главата; то внимателно, едва не с ужас изслуша всичко, което му каза Инсаров, и си отиде мълчаливо; след него се появи майка му, бременна в последните дни, също с кърпа на главата, само че мъничка. Инсаров й обясни, че ще замине на дача край Кунцово, но запазва квартирата си и й поверява всичките си неща; жената на шивача също сякаш се изплаши и излезе. Най-сетне дойде хазаинът; той отначало като че всичко разбра и само замислено продума: „Край Кунцово?“ — а после изведнаж отвори вратата и завика: „А квартирата запазвате ли?“ Инсаров го успокои. „Защото трябва да знаем“ — повтори шивачът сухо и изчезна.