Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

Смуга обгърна с поглед околността. Стояха в края на рядка гора, която тук отстъпваше място на кампоша 59 59 Кампош (порт.) — поле, пасбище — намира се в Южна Америка между тропическия и субтропическия пояс. В зависимост от залесеността има различни видове кампош, включително и почти безлесни тревисти савани, които представляват преход към степите. , т.е. на своеобразни савани с предимно висока тревиста растителност и пръснати тук-таме ниски дървета. Унилият изглед на кампоша напомняше на Смуга изродена градина с криви дръвчета.

Смуга се приближи до водача и го попита:

— Още ли си сигурен, че вървим в правилна посока? Защо спря?

Индианецът се обърна бавно към Смуга и отвърна:

— Трябва да починем, преди да е мръкнало. Ще вървим цяла нощ. На разсъмване отново ще намерим следите на бегълците. Утре, преди слънцето да се скрие зад планините на запад, те ще бъдат в ръцете ти.

— Искаш да вървим без път през нощта? — изуми се Смуга.

Индианецът описа с ръка широк полукръг от изток към север и запад.

— Тук от векове е земята на кампите. Аз познавам всички пътеки и мога да ви водя по всяко време на деня и нощта — обясни той.

— Близо сме до планините. Ако през нощта завали дъжд, няма да открием следите — забеляза Смуга.

— Бъди спокоен, тук рядко валят дъждове — отговори кампът.

Забележката на индианеца беше вярна. Смуга имаше твърде голям опит като пътешественик, за да се осланя безкритично на водача. Ето защо от момента, когато започнаха преследването, той внимателно следеше през какви места минават, за да запази чувството си за ориентация в този труднопроходим терен. Благодарение на това отдавна бе забелязал, че дъждовете оскъдно оросяват Гран Пахонал. За това красноречиво свидетелствуваше сухоустойчивата растителност в кампоша, разнообразена от редки хилави горички само по планинските склонове и в долините край потоците. Малобройните дървета в кампоша имаха дребни листа, предимно с подвити краища, а понякога покрити с гъсти влакънца. Някои вместо листа имаха бодли и шипове. Между дърветата от разред двусемеделни се срещаха невисоки палми, а от време на време кактуси и млечкови. Кампошите през цялата година са зелени. Само прегорилата, висока и гъста трева показваше, че отдавна не е падал дъжд.

— Със сигурност ли знаеш накъде са избягали убиецът и неговият помагач? — попита Смуга след дълго мълчание.

— Те отиват към планината на Сина на слънцето. Вървят по индианските пътеки. През нощта ще ги настигнем. На разсъмване сигурно ще намерим следи от нощния им бивак.

— Добре, сега да починем, преди да тръгнем на път — отговори Смуга и поръча на Матеу да раздаде храна.

Всички се хранеха мълчаливо. Смуга и Матеу крадешком наблюдаваха спътниците си индианци. Кампът и жена му седнаха настрана. Жената прислужваше на мъжа си, който ядеше бавно, без да обръща внимание на никого. Носачите от племето пири се държаха на разстояние от всички. Докато се хранеха, си шушукаха и поглеждаха ту към белия, ту към кампа.

— Чудна работа, сеньор, тези пири съвсем явно странят от кампа — забеляза Матеу. — А пък зная, че двете племена, общо взето, живеят в разбирателство.

— Варгас спомена, че този камп е отскоро при него — отговори Смуга. — Може още да не са се сближили.

— Той не е достатъчно покорен пред белите. Дори на тебе ти говори като на равен, а пък нали ти го откупи от робство…

— Покорството или раболепието не е положителна черта на човека. Този индианец се държи с достойнство, а това говори по-скоро хубаво за него. Щом го откупих от Варгас, веднага му заявих, че е свободен. Той знае, че когато заловим бегълците, ще отиде с жена си, където иска.

— Лошо си постъпил, сеньор! Трябваше да го държиш в неизвестност!

— На тебе също обещах да ти простя, без да чакам да изпълниш всички условия…

— Помня това! Но колкото за кампа, мисля, че Варгас беше прав. Той се предложи за водач, защото искаше да се върне при своите!

— Не мога да го упреквам за това! Всеки на негово място би искал да се отърве от робството.

— Интересно дали не излъга, като каза, че бил подслушал как са се сговаряли Кабрал и Жозе?

— По всичко личи, че знае накъде са избягали — отвърна Смуга. — Цели три дни намирахме следите им! Впрочем остава ни само още една нощ на неизвестност. Утре трябва да хванем убийците.

— Ще си отдъхна чак когато се върнем в Икитос — каза Матеу и тежко въздъхна. — Не вярвам на този камп и нямам доверие в пирите, които ни даде Варгас. Те са негови хора. Не ги изпускай от очи, сеньор, те непрекъснато си шушукат. Не ти ли се струва подозрително това, че Варгас толкова лесно се съгласи да предаде Кабрал и Жозе? Да не би той случайно да ги е накарал да избягат от тебе?