Стив Мартини - Класацията

Понечи да види колко е часът и чак сега забеляза, че часовникът му го няма. Изруга и се пресегна към задния джоб на панталона си. И портфейлът бе изчезнал. — Мамка му!

Надяваше се, че няма да го спре някое ченге, докато кара към „Пирата“. Цели двайсет минути колата залита и по двете платна. Добре, че пътят бе съвършено пуст.

Дори пазачът на входа си бе отишъл. Бариерата беше вдигната, така че не се наложи да го проверяват. Изкачи се до главната сграда и после се спусна към бунгалата при плажа Паркира пред своето. Помисли си дали да не остане да спи зад волана, но после главата му се проясни дотолкова, че да намери картата ключ за стаята в джоба си. Бяха му я оставили заедно с малко дребни монети.

Не си направи труда да заключи колата, а направо се запъти към стаята си. Тази нощ всичко вървеше наопаки. Крушката над вратата му бе изгоряла и той не успя да уцели процепа за картата. Може би беше по-добре, че не я доведе тук Сигурно и тогава щеше така да залита.

Опитваше за четвърти път да пъхне картата, когато чу шум в храстите отзад и понечи да се обърне.

— Кой по дя… — Чарли не почувства нищо, но не можа да разбере защо думите му остават беззвучни.

Беше едва шест и нещо сутринта, когато Аби се втурна в стаята на Морган. Така блъсна вратата, че тя се удари в стената и се люшна обратно към нея.

— Бързо ставай, веднага! — изкрещя тя. — Джак е напуснал острова.

Спенсър се извъртя в леглото си и сънено надигна глава.

— Какво?

— Изчезнал е. И е откраднал резюмето.

— Какво говориш?

— Снощи го оставих до компютъра, а тази сутрин го няма. Потърсих Джак в „Пирата“. Казаха ми, че е тръгнал за летището рано тази сутрин.

— Къде е отишъл?

— Не знаят, но ако трябва да гадая, сигурно в Ню Йорк.

Морган разтърка очи, седна на леглото и поклати глава.

— Освободил ли е стаята?

— Не.

— Нали в Ню Йорк го чакали след три дни?

— Именно. Изглежда, си бил прав. Иска да си присвои книгата.

Морган стана от леглото и затърси дрехите си. После влезе в банята и те продължиха да говорят през затворената врата, докато той се преобличаше.

Аби бе обърнала къщата наопаки, но от съдържанието на продължението нямаше и помен. Освен регистрираното авторско право, това бе единственият коз в ръцете й. Спомняше си, че го остави на масата до компютъра, преди да отидат на вечеря. А сега го нямаше никъде.

— Чу го снощи. Нещо става в Ню Йорк. Сключил е някаква сделка с тях. Възнамерява да им покаже сюжета. Така че какво ще правим? — попита тя.

— Няма да се паникьосваме, това ще правим.

— Той ще им го даде. Ако вече не го е направил. Може като нищо да им го е изпратил по факса — каза Аби.

— Трябва да помислим малко. Важното сега е как да действаме с издателството — рече Морган.

— Трудно ще е с Джак по средата.

Морган излезе облечен от банята и се огледа за чорапите и обувките си.

— Нали затова взехме мерки — успокои я той.

Тя го погледна.

— Документите. Регистрацията на авторското право и договорът, който той подписа. Време е за план Б — каза Морган.

— За какво говориш?

— Мисля, че дойде време да ти кажа. Обещаваш ли да не ме убиваш?

— Защо да те убивам?

— Още от началото не му се доверих — каза Морган. — Притеснявах се, че му оставяме твърде много неща в ръце те. Тъй че се обадих на един колега в Ню Йорк, който има голяма кантора и се е специализирал в издателската дейност — посегателство върху авторските права, плагиатство и прочие. Знаех си, че рано или късно ще възникне проблем с Джак. Исках да се застраховаме по-добре.

— И какво с тази кантора?

— Реших, че чрез тях ще действаме по-авторитетно, ако се стигне до битка с Джърмейн. Известна кантора е, издателите постоянно я използват. Преди два месеца ги наех да ни представляват и съм се уговорил лично с един от съдружниците. За всеки случай — каза Морган. — Надявам се, че нямаш нищо против. Използвах твоите пари.

Аби му се усмихна. Морган винаги беше с две крачки напред. Затова го ценеше. Умът му беше като таксиметров апарат, цъкаше двайсет и четири часа в денонощието. Ако и хонорарите му цъкаха с това темпо, още преди десет години щеше да е милионер.

— Доколко знаят за какво става дума?

— Знаят, че Джак не е написал книгата. Ако вярват на думата ми. Сега просто трябва да им предоставим документите — регистрацията на авторското право и договора с Джак, за да се разберат мирно и кротко с издателя и да ограничим щетите.

— Искам да го унищожа.