Джек Лондон - Отстъпникът

Той не отвърна нищо на отправения му упрек. Не обичаше да говори. И престана да хвърля жадни погледи. Никога не се оплакваше и се отличаваше с покорност, която беше ужасяваща, подобна на училището, в което я бе научил. Джони допи кафето, избърса уста с опакото на ръката си и понечи да стане.

— Почакай малко — каза бързо майка му. — Струва ми се, че мога да ти отрежа още една филийка, съвсем тъничка.

Тя приложи малка хитрина. Отряза филия от хляба, но пъхна филията и хляба обратно в кутията и му подаде една от своите две филии. Вярваше, че е успяла да го измами, но той видя хитрината й. Въпреки това Джони пое хляба без никакво угризение. Той разсъди философски, че поради своята постоянна болнавост майка му, така или иначе, не може да яде много.

Майката забеляза, че той дъвче хляба си сух, затова се пресегна и изля своето кафе в неговата чаша.

— Тази сутрин нещо не ми е добре на стомаха — обясни тя.

Едно далечно, проточено и остро изсвирване накара и двамата да скочат на крака. Майката погледна към тенекиения будилник, поставен на полицата. Стрелките сочеха пет и половина. Останалите работници от фабриката тъкмо се събуждаха от сън. Тя загърна раменете си с шал, а на главата си нахлупи охлузена, безформена стара шапка.

— Трябва да тичаме — каза тя, като намали фитила на лампата и го духна.

Излязоха пипнешком от стаята и се спуснаха по стълбите. Навън беше ясно и студено и Джони по тръпна при първия досег с хладния въздух. Звезди те все още блестяха ярко на небето, а градът спеше забулен в тъмнина. И двамата провлачваха краката си, като ходеха. В мускулите им нямаше никакъв стремеж да повдигат стъпалата от земята.;

След като вървяха петнадесет минути, без да проговорят, майка му кривна надясно.

— Не закъснявай! — прозвуча последното й напомняне от мрака, който я поглъщаше.

Той не отвърна нищо, а продължи да върви напред. В района на фабриките навсякъде около него се отваряха врати и скоро Джони се смеси с тълпата, която напираше в мрака. Когато мина през портала на фабриката, в която работеше, сирената отново изсвири. Той извърна глава на изток. Над покривите на къщите, нащърбили фона на небето, за почваше да пълзи бледа светлина. Това бе всичко, което Джони видя от раждащия се ден, после обърна гръб и се присъедини към тълпата работници.

Джони зае мястото си в една от дългите редици на машините. Пред него, над сандък, пълен с малки макарички, се въртяха бързо големи цеви. На тях той намотаваше ютените нишки от малките макарички.

Работата беше проста. Единственото, което се изискваше при нея, бе бързината. Малките макарички се размотаваха толкова бързо, а големите цеви, които се намотаваха, бяха толкова много, че не оставаше и минутка свободно време.

Джони работеше механично. Когато някоя малка макаричка се размотаеше, той използуваше лявата си ръка за спирачка, с която спираше намотаващата се цев, като в същото време с палец и показалец хващаше свободния край на нишката. В този миг дясната му ръка поемаше свободния край на другата макаричка. Тези две различни движения извършва ше бързо и едновременно с двете си ръце. След това,

подобно на светкавица, пръстите му завързваха двата края на нишките и отпускаха макарите. Нямаше нищо мъчно да се направи възелът. Веднъж даже се похвали, че може да завърже нишките и насън. И може би затова понякога нощем му се струваше, че работи цели години без прекъсване и завързва безброй нишки.

Някои от момчетата хитруваха, като не заменяха малките макарички с нови, след като се размотаеха, и по този начин губеха време, а машините работеха напразно. Затова имаше надзирател, който наблюдаваше да не се вършат подобни работи. Той хвана съседа на Джони в момента, в който прилагаше тази хитрина, и здравата му опъна ушите.

— Я погледни Джони! Защо и ти не работиш като него? — попита раздразнено надзирателят.

Макарите, с които работеше Джони, се въртяха с бясна бързина, но той не се развълнува от тази косвена похвала. Едно време това можеше да стане.. . но то бе отдавна, много отдавна. Лицето му остана равнодушно, докато слушаше как го сочат за пример. Беше образцов работник. Джони знаеше това. Често му го казваха. Похвалата стана толкова обикновено нещо, че престана да има каквото и да е значение за него. От образцов работник той се бе превърнал в образцова машина. Когато работата му не беше добра, това не се дължеше нито на него, Нито на машините, а на недоброкачествения материал. Както е невъзможно една изправна машина да изрязва лошокачествени пирони, така бе невъзможно и Джони да допуска грешки в своята работа.