Джек Лондон - Загубеното лице

Субенков пак си спомни за певицата и танцьорката и високо затананика песента, която бе научил от нея. Той изживяваше наново стария си живот, но някак отстрани, без да участвува в нето, и гледаше изникващите в паметта си картини от собствения живот, сякаш бяха в книга за нечие чуждо минало. Гласът на вожда рязко наруши тишината и го стресна.

— Така да бъде — каза Макамък. — Момичето ще дойде с теб надолу по реката. Но да се разберем: трите удара със секира по врата ти ще нанеса самият аз.

— Обаче всеки път аз ще си слагам от лекарството — отговори Субенков, като си даде вид, че едва може да прикрие тревогата си.

— Ти ще си слагаш от лекарството преди всеки удар. Ето ги ловците, които ще те пазят да не избягаш. Върви в гората и набери билките си.

Ненаситността на поляка беше накарала МакаМък да повярва в достойнствата на лекарството. Положително нищо друго, освен най-великото между лекарствата, не можеше да даде на някого сили да се Държи така в сянката на смъртта и да се пазари като някоя стара баба.

— Освен това — пошепна Якага, когато полякът и пазачите му се загубиха сред смърчовете, — когато научиш лекарството, ще можеш лесно да го премахнеш. — Че как ще мога да го премахна? — възрази

Макамък. — Неговото лекарство няма да ми позволи да го премахна.

— Все ще има някоя част, която да не е натрил с лекарството — отговори Якага. — Ще го унищожим чрез тая част. Може да са ушите. Чудесно: ще забием копие в едното, та да излезе през другото. Може да са очите. Сигурно лекарството ще бъде прекалено силно, за да го натрива в очите си. Вождът кимна.

— Ти си умен, Якага. Ако той няма други дяволски магии, ще го премахнем.

Субенков не губеше време при събирането на съставки за лекарството. Спираше се на всичко, каквото му паднеше под ръка, като игли от смърч, вътрешна кора от върба, ивица брезова кора и доста блатни ягоди, които накара ловците да му изкопаят изпод снега. Няколко замръзнали корена допълниха събраното и той тръгна обратно към стана.

Макамък и Якага, клекнали до него, си вземаха бележка за количествата на съставките, които слагаше в гърнето с вряща вода.: — Трябва да внимавате блатните ягоди да се слагат първи — обясняваше той.

— И… о, да, още едно нещо: човешки пръст. Ето, Яката, дай да ти отрежа един пръст.

Но Якага скри ръцете си зад гърба и се навъси.

— Само кутрето — настоя Субенков.

— Якага, дай му пръста си — заповяда Макамък.

— Пръсти колкото щеш наоколо — изсумтя Якага и посочи останките от двадесетината измъчени до смърт жертви, пръснати по снега.

— Трябва да бъде пръст от жив човек — възпротиви се полякът.

— Тогава ще ти дам пръст от жив човек. — Якага отиде при казака и отряза един пръст.

— Още не е умрял — заяви той и хвърли кървавото парче на снега в краката на поляка.

Субенков го мушна в огъня под гърнето и запя. Това, което пееше много тържествено над врящата отвара, беше френска любовна песен.

— Без тия думи, които изричам над него, лекарството остава безсилно — обясни той. — В думите — е най-голямата му сила. Ето, готово!

— Кажи думите бавно, че да ги науча — заповяда Макамък.

— Не преди изпитанието. Когато секирата отскочи три пъти от врата ми, ще ти кажа тайната на думите.

— Ами ако лекарството не е добро лекарство? — загрижено попита Макамък. Субенков се нахвърли върху него разгневено:

— Моето лекарство е винаги добро. Ако не е добро, тогава правете с мен това, което направихте с другите. Режете ме парченце по парченце, както го рязахте него — той посочи казака. — Лекарството е вече изстинало. Ето така ще го натрия на врата си с други магически думи.

Като някакво заклинание той подхвана началото на Марсилезата и в същото време натриваше старателно гадната отвара на врата си.

Един вопъл прекъсна разиграваната от него комедия. Огромният казак с последен порив на безграничната си жизненост беше се вдигнал на колене. Смях и викове на изненада и възхищение избухнаха сред нулатските индианци, когато Големия Иван се замята в снега със страхотно гърчене.

На Субенков му се повдигна при тази гледка, но той потисна гаденето и се престори на ядосан.

— Така не може — възкликна той. — Довършете го и тогава ще проведем изпитанието. Хей ти, Якага, погрижи се да спреш тия крясъци.

Докато другите се занимаваха с тази задача, Субенков се обърна към Макамък:

— И помни, че трябва да удряш силно. Това не е детска работа. Слушай, я вземи секирата и удари дървото, че да мога да видя дали удряш като мъж.