Джек Лондон - Кулау прокажения

— Е, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли с мене?

Беше гласът на човека, който не се виждаше изпод бялото знаме. Ето че и той, като всеки хаоле, се стремеше право към целта.

— Да поприказваме най-напред — обади се Кулау.

Човекът подаде глава и рамене, а сетне и цялата си снага. Беше младеж на около двадесет и пет години, голобрад и синеок, строен и стегнат в капитанската си униформа. Той запристъпя напред, докато Кулау не го спря, и седна на петшест разкрача от него.

— Смел човек си ти — промълви учудено Кулау. — Можех да те убия като муха.

— Нямаше да го сториш — отговори офицерът.

— Защо?

— Защото си човек, Кулау, макар и лош човек. Зная кой си. Ти убиваш честно.

Кулау изсумтя, но в душата си беше поласкан.

— Какво направи с моите хора? — запита той. — С момчето, двете жени и мъжа?

— Те се предадоха, а сега идвам, за да се предадеш и ти.

Кулау се изсмя недоверчиво.

— Аз съм свободен човек — заяви той. — Не съм направил нищо лошо. Единственото нещо, което искам, е да ме оставите на мира. Свободен съм живял и свободен ще умра. Никога няма да се предам.

— Тогава твоите хора са по-умни от тебе — отвърна младият капитан. — Виж ги, идват.

Кулау се обърна и загледа приближаващите се остатъци от племето си. Със стонове и въздишки, страшното шествие се проточи край него в цялата си окаяна злочестина. На Кулау бе съдено да вкуси още по-голяма горчивина, защото на минаване те го обсипваха с хули и обиди, а задъхващата се вещица, с която приключваше върволицата, спря, протегна напред мършавите си лапи на харпия, заклати озъбената си мъртвешка глава и прокле Кулау. Един

по един те се спускаха през ръба на издатината и се предаваха на скритите войници.

— Сега можеш да си вървиш — каза Кулау на Капитана. — Никога няма да се предам. Това е последната ми дума. Сбогом. Капитанът се плъзна по скалата при войниците си.

В последния миг, без парламентьорски флаг, той вдигна с ножницата от сабята фуражката си и куршумът на Кулау я прониза.

Този следобед с оръдейния огън от брега прогониха Кулау от клисурата, а когато се оттегли високо в непристъпните гънки между зкалите, войниците потеглиха подир него. Шест седмици го гонеха от гънка в гънка, по вулканични върхове и по кози пътеки. Щом Кулау се скриеше в гъстаците от лантана, те се нареждаха в верига като излезли на хайка ловци и го гонеха като див заек през лантаната и храсталаците от Шгуава. Но той все се извърташе, връщаше се по следите си и се изплъзваше. Нямаше никаква възможност а го хванат натясно. Когато го обкръжаваха много близо, точната му стрелба ги държеше на разстояние и те отнасяха ранените по козите пътеки долу на брега. Имаше случаи, когато се прицелваха в кафявото му тяло, подало се за миг сред храстите. Веднъж пет души го застигнаха на открита козя пътека между две теснини. Те изпразниха пушките си по него, а той продължи да се катери с куцане по шеметния си път. След това намериха кървави петна и разбраха, че са го ранили. В края на шестата седмица се отказаха. Войниците и полицаите се върнаха в Хонолулу и оставиха долината Калалау в негово владение, макар че от време на време ловци на глави тръгваха да го гонят само за да намерят собствената си смърт.

— Подир две години Кулау се промъкна за сетен път в един гъстак и легна сред листа и цветове на див джинджифил. Свободен бе живял и свободен умираше. Започна леко да ръми и той метна парцаливо одеяло върху обезобразените остатъци от краката си. Тялото му беше покрито с мушама.

Кулау сложи на гърдите си своя маузер и отдели един миг, за да избърше с обич влагата от цевта.

На ръката, с която бършеше, вече нямаше нито един пръст, с който би могъл да натисне спусъка.

Той затвори очи, понеже по обзелата го слабост и по замайването в главата бе разбрал, че краят му е близо. Като див звяр бе потърсил потайно убежище, за да умре. В полусъзнание, с безцелно блуждаещите си мисли Кулау се върна назад, към живота през ранната си младост на Ниихау. Когато животът започна да гасне и трополенето на дъжда да заглъхва в ушите, стори му се, че пак укротява диви коне, че необяздени жребци се вдигат на задните си крака и ритат под него, а стремената му са вързани едно за друго под коремите им, или че бясно се носи по заградения корал и каубоите, които му помагат, бягат и скачат през оградата. В следния миг, сякаш съвсем естествено, той се видя да гони диви бикове по високопланинските пасбища, да ги хваща с примка и да ги отвежда в долините. Потта и прахолякът зад оградата, където дамгосваха добитъка, отново пареше очите и смъдеше в ноздрите му.