Джек Лондон - Историята на Джийс Ък

— Да не искате да кажете, че… — промърмори яростно Еймъс.

— Искам да кажа, че вие се опитахте да ме убиете — продължи Нийл със студен и равен глас. — Искам да кажа, че вие сте убили Бърдсол, макар всички в Компанията да вярват, че се е самоубил. Мен се опитахте да отровите със стрихинин. Господ, знае с какво сте довършили него. Аз не мога да ви обеся. Вие и без това сте с единия крак в гроба. На Двадесета миля няма място за двама ни, затова вие трябва да напуснете. До Светия кръст има двеста мили. Ако разпределите правилно силите си, ще се доберете дотам. Ще ви дам храна, шейна и три кучета. Ще бъдете на сигурно място, все едно че сте в затвор, защото от страната не можете да се измъкнете. Давам ви една възможност. Вие сте пред прага на смъртта. Добре. До пролетта няма да съобщавам

нищо в Компанията. Единственото, което ви остава дотогава, е да умрете. А сега махайте се оттук!

— Ти си легни — настояваше Джийс Ък, когато Еймъс потъна в нощта по посока на Светия кръст. — Ти още болен, Нийл.

— А ти си едно добро момиче, Джийс Ък — отвърна той. — Дай да ти стисна ръката. Но сега ти трябва да си отидеш в къщи.

— Ти не ме харесваш — каза тя непринудено. Той се усмихна, помогна й да облече шубата си и я изпрати до вратата.

— Твърде много ми харесваш, Джийс Ък — отвърна той меко. — Твърде много!

След това плащат на арктическата нощ обви още по-плътно земята. Нийл Бонър разбра, че не беше оценил правилно дори мрачното лице на жестокия и обречен на смърт Еймъс. На Двадесета миля стана ужасно самотно. „За бога, Прентис, изпрати ми някакъв човек“ — писа той на агента на Компанията във Форт Хамилтън, който отстоеше на триста мили разстояние нагоре по реката. След шест седмици разносвачът индианец донесе отговор. „Тук е същински ад. Премръзнаха и двата ми крака. И аз се нуждая от човек. Прентис“

На всичко отгоре повечето от тоиатите се намираха във вътрешността на страната по следите на стадо карибу и Джийс Ък бе с тях. Когато я нямаше, сякаш му ставаше по-скъпа и си я представяше в своето въображение ту в стана, ту по снежната пъртина. Страшно е да си сам! Често, гологлав и обезумял, той излизаше от притихналия магазин и замахваше с юмрук към светлинката на юг, която ознаменуваше деня. В тихи, студени нощи той ставаше от леглото си, препъвайки се в студения мрак, крещеше срещу тишината с все сила, като че тя беше някакво осезаемо, живо същество, което можеше да се събуди, к или пък викаше на заспалите кучета, докато те почваха да вият. Той пусна едно рошаво куче вътре в поста, като си представяше, че това е новият му помощник, изпратен от Прентис. Опита се да научи кучето да спи нощно време с одеяла, да седи на масата и да се храни като човек, но животното, истински опитомен вълк, се противеше, ръмжеше, криеше се, из тъмните ъгли, ухапа го по крака и накрая Нийл го наби и го изгони.

След това Нийл Бонър беше обзет от манията да одушевява всичко. Заобикалящите го сили се превърнаха в живи същества и се преселиха да живеят с него. Той отново издигна първобитния пантеон, жертвеник на слънцето и гореше в него лой за свещи и мас от бекон, а в неоградения двор, близо до склада с високите подпори, направи снежен дявол, на когото се кривеше и подиграваше, когато живакът на термометъра спадаше. Всичко това беше, разбира се, игра. Той си казваше, че всичко това е На шега, и си го повтаряше отново и отново, за да се увери, като не знаеше, че безумието често се изразява в преструвки и игри.

Един ден, по средата на зимата, на Двадесета

миля дойде йезуитският мисионер отец Шампро. Бонър се хвърли върху него, завлече го в магазина, прегърна го и така се разплака, че и самият мисионер зарида от съчувствие към него. След това Бонър се развесели лудо, приготви богат обяд, като се кълнеше, че няма да пусне госта да си отиде. Но отец Шампро бързаше за Солената вода по неотложна работа на своя орден и потегли на другата сутрин със заплахата, че кръвта на Бонър ще тежи на д неговата съвест.

И заплахата щеше да се осъществи, ако тойатите след дългото ловуване не бяха се завърнали в зимния си стан. Те донесоха много кожи и на Двадесета миля закипя оживена търговия. Джийс Ък дойде да купи мъниста, яркочервени платове и разни други неща и Бонър започна постепенно да идва на себе си. Цяла седмица той се бори с увлечението си към нея. Една вечер, когато тя се накани да си отива, дойде развръзката. Тя помнеше, че я бяха отблъснали, но в себе си носеше гордостта на Спайк О’Бриен, гордост, която го беше подтикнала да открие сухоземния Северозападен проход.