Джек Лондон - Бисерите на Парле

Сега бяха останали пет шхуни, от които само „Малахини“ имаше мотор. Страхувайки се да не ги сполети участта на „Нухива“ или „Уинифред“, две от тях последваха примера на „Роберта“: прерязаха котвените си вериги и се понесоха към изхода на лагуната. Първата беше „Дали“, но вятърът отнесе кливера й и тя се разби на брега недалеч от „Мизи“ и „Кактус“. Това не спря „Моана“, която също преряза веригата си и сподели съдбата й.

— Екстра моторче си имаме, а? — извика капитан Уорфийлд на Грийф.

Собственикът на шхуната му стисна ръка.

— Ще си изкара парите! — викна той в отговор. — Вятърът се обръща на юг, сега ще ни е по-леко.

Вятърът духаше с нарастваща сила, но постепенно измени посоката си, докато се обърна на югюго-запад, тъй че трите шхуни застанаха перпендикулярно на брега. Ураганът грабна останките от къщата на Парле, запрати ги в лагуната и ги подгони към оцелелите съдове. Отминавайки „Малахини“, цялата купчина се стовари върху „Папара“, на четвърт миля зад нея. Екипажът се хвърли към бака и след четвърт час отчаяни усилия изхвърли останките от къщата, но „Папара“ загуби фокмачтата и бушприта си.

Вляво от „Малахини“ и малко по-близо до брега стоеше „Тахаа“ — стройна, досущ като яхта, но с несъразмерно тежки рангоути. Котвите й все още я държаха, но капитанът, като видя, че вятърът не отслабва, нареди да отрежат мачтите.

— Заслужавате поздравления за този мотор — каза Грийф на капитан Уорфийлд. — Благодарение на него няма да ни се наложи да режем мачтите.

Капитанът поклати глава със съмнение.

С промяната на вятъра вълнението в лагуната намаля, но сега океанските вълни, прехвърлящи атола, подхвърляха шхуните ту нагоре, ту надолу. На брега почти не останаха палми. Някои бяха покосени, други — изкоренени. Пред очите на хората от „Малахини“ една палма се счупи по средата и горната й част, където се бяха вкопчили трима души, полетя в лагуната. Двама от тях се пуснаха и доплуваха до „Тахаа“. Не след дълго, непосредствено преди да се смрачи, единият скочи от борда на „Тахаа“ и заплува уверено през пенливите режещи вълни към „Малахини“.

— Това е ТаиХотаури — позна го Грийф. — Сега ще чуем новини.

Хаваецът се хвана за ватерщага, покатери се на носа и запълзя по палубата. Оставиха го да си поеме дъх и да се приюти що-годе на завет при кабината, след което той започна да разказва — откъслечно, по-скоро с жестове, отколкото с думи.

— Нари… Проклет разбойник!… Искаше да открадне. .. перлите… Убие Парле… Човек убие Парле… Никой не знае кой… Трима хавайци, Нари и аз… пет боба в шапката… Нари каза един боб черен. .. никой не знае… Убие Парле… Нари проклет лъжец… Всички бобове черни… И петте черни… Под навеса за копра тъмно… Всички извадиха черни. .. Духна силен вятър… трябваше спасяваме… Всички на дърветата… Тези бисери носят нещастие, нали казах… носят нещастие.

— Къде е Парле? — викна Грийф.

— На дърво… с трима своите хавайци. Нари и един хаваец на друго дърво… Мое дърво отиде по дяволите: аз доплувах до шхуната.

— А бисерите къде са?

— На дървото, у Парле. Нари може да пипне.

Като крещеше в ухото на всеки поотделно, Грийф им повтори разказаното от ТаиХотаури. Вбесен повече от всички, капитан Уорфийлд заскърца със зъби.

Херман се спусна в трюма и се върна с фенер, но щом вдигнаха фенера над кабината, вятърът го угаси. По-голям успех имаха с фенера на компаса, който бе запален с общи усилия.

— Каква приятна нощ! — викна Грийф в ухото на Мълхол. — И вятърът се усилва.

— Каква скорост има?

— Сто мили в час… а може и двеста. Знам ли? В живота си не съм виждал такъв вятър.

Огромните талази, прехвърлящи атола, усилваха вълнението в лагуната. Ураганът гонеше водите на океана на стотици мили обратно, срещу отлива, тъй че отливът съвсем не се чувствуваше. А щом започна приливът, настъпващите към атола вълни станаха още по-големи. Луната и вятърът се бяха сговорили да изсипят върху Хикихохо целия Тихи океан.

Капитан Уорфийлд се върна от машинното, където редовно надзърташе, и съобщи, че механикът лежи в несвяст.

— Не можем да оставим мотора да спре — добави той безпомощно.

— Добре — каза Грийф, — изкарайте механика на палубата. Аз ще го сменя.

Люкът на машинното беше плътно затворен и там можеше да се влезе само през един тесен проход от каютата. Човек можеше да се задуши от горещината и бензиновите изпарения. Грийф огледа набързо, но с опитно око мотора и всички снаряжения в малкото помещение, после духна газената лампа. И заработи на тъмно — блещукаше само краят на цигарите, които палеше една от друга. Колкото и да беше спокоен, скоро пролича, че нервите му започват да не издържат в тази килия, където беше затворен с едно механизирано чудовище, което се напъваше, пъшкаше и стенеше в крещящата тъмнина. Разголен до кръста, изплескан с грес и машинно масло, целият в драскотини и синини, защото при клатушкането си шхуната го подмяташе насам-натам, с глава замаяна от изпаренията, той работеше часове наред, като ту благославяше, ту проклинаше мотора и всичките му части. Запалването започна да изневерява. Горивото постъпваше неравмомерно и, което е най-лошото, цилиндрите започнаха да се прегряват. После направиха съвещание в каютата; механикът взе да ги увещава и да моли да спрат мотора за половин час, за да изстине, а в това време да оправят охлаждането. Капитан Уорфийлд се обяви решително против изключването на мотора. Механикът се кълнеше, че в такъв случай моторът ще свърши и ще спре завинаги. С възпалени очи, целият изпоцапан и изподраскан, Грийф ги изруга и се разпореди както той си знаеше. Заповяда на Мълхол, Херман и отговорника да останат в каютата и да филтрират бензина по два-три пъти. В пода на машинното пробиха отвор и един от матросите започна да облива цилиндрите с вода от трюма, а Гриф се зае да смазва всички подвижни части.