Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Артур поклати глава.

— Ти наистина ли мислиш, че Свещения съд на Клидно Ейдин е оцелял, скрит някъде, през всичките тези години? — попита ме той. — През всичките години на римско господство? Не, Дерфел, римляните са си го отнесли в Рим и са го стопили, за да го превърнат в игли, брошки или монети. Не съществува никакъв Свещен съд!

— Мерлин каза, че съществува, господарю — настоях аз.

— Мерлин е повярвал на приказките на разни стари баби — отвърна Артур гневно. — Знаеш ли колко мъже иска да вземе със себе си да търсят неговия Свещен съд?

— Не, господарю.

— Осемдесет. Така ми каза. Или сто. Или, най-добре, двеста! Даже не ми казва къде е тоя Свещен съд, просто иска да му дам една войска и той да я поведе към някакво диво място. Може би към Ирландия или към Пустоша. Не! — Артур ритна прегънатия меч, после заби пръст в рамото ми. — Слушай, Дерфел, догодина ще имам нужда от цялата войска, която мога да свикам, от всяко копие. Ще трябва да свършим със саксите веднъж завинаги и аз не мога да си позволя да загубя осемдесет или сто човека заради някакъв казан, изчезнал преди близо петстотин години. След като разгромим саксите на Аел, можеш да вървиш да търсиш тази щуротия, ако трябва. Но ти казвам, че е напълно безмислено. Няма никакъв Свещен съд.

Той се обърна и тръгна назад към огньовете. Последвах го. Искаше ми се да поспоря с него, но знаех, че никога не бих могъл да го убедя, защото той наистина имаше нужда от всяко копие, ако искаше да разгроми саксите и сега нямаше да направи нищо, което би намалило неговите шансове за успех през пролетта. Той ми се усмихна, сякаш за да омекоти резкия отказ, с който бе посрещнал молбата ми.

— Ако Свещения съд наистина съществува — каза Артур, — може да остане скрит още някоя и друга година. Но дотогва, Дерфел, смятам да те направя богат. Ще те оженим по сметка — тупна ме той по гърба. — Още една кампания, скъпи ми Дерфел, една последна кървава война и след това ще настъпи мир. Истински мир. Тогава няма да имаме нужда от никакви казани. — Артур говореше въодушевено. В онази нощ, сред мъртвите, той наистина видя мирът да идва.

Вървяхме към огньовете, запалени близо до римската сграда, където лежеше мъртвото тяло на Горфидид, бащата на Сийнуин. В онази нощ Артур беше щастлив, истински щастлив, защото виждаше как се сбъдва неговата мечта. И всичко изглеждаше толкова лесно. Щеше да има само още една война и после щеше да настъпи вечен мир. Артур беше Господарят на войната, най-великият воин на Британия, и въпреки това, в онази нощ след битката, сред пищящите души на мъртъвците, обгърнати в дим, той искаше единствено да има мир. Наследникът на Горфидид, Кунеглас, споделяше неговата мечта. Кралят на Гуент Тюдрик беше наш съюзник, Ланселот щеше да получи Силурия и заедно с Артур начело на думнонската войска обединените крале на Британия щяха да разгромят сакските нашественици. Мордред щеше да израстне под покровителството на Артур и щеше да наследи трона на Думнония, след което Артур щеше да се оттегли и да се радва на мира и на благополучието на Британия, постигнати благодарение на неговия меч.

Така виждаше Артур златното бъдеще.

Но той не беше предвидил намесата на Мерлин. Мерлин беше по-стар, по-мъдър и по-хитър от Артур. Мерлин беше надушил Свещения съд. И щеше да го намери, а магическата сила на древния дар на Боговете щеше да обхване цяла Британия като отрова, плъзнала из тялото с кръвта.

Защото такъв беше Свещеният съд на Клидно Ейдин. И именно Свещеният съд разби мечтите на хората.

А Артур, при цялата си практичност, беше просто един мечтател.

В Каер Сус дърветата се прощаваха с лятото, обагрили короните си с първите жълти листа.

Пътувах на север заедно с Кунеглас и неговата победена войска и затова бях единствения думнонец, който присъстваше на погребението на крал Горфидид. Тялото му беше изгорено на хълма Долфоруин. Видях пламъците от погребалната клада как протягаха дългите си пипала към черната нощ, докато душата на Горфидид отлиташе към Отвъдния свят. Кладата беше заобиколена от два реда поуиски копиеносци. Те държаха пламнали факли и ги размахваха в такт с Погребалната песен на Бели Маур. Дълго пяха, а гласовете им ехтяха, отразени от далечните хълмове, сякаш пееше цял хор духове. Имаше толкова печал в Каер Сус. Толкова много жени в страната бяха станали вдовици, толкова много деца — сираци, а на сутринта, след като бяха изгорени останките на краля и над кладата все още се виеше дим, пристигна новината за падането на Рате и мъката стана още по-голяма. Рате беше голяма крепост на източната граница на Поуис, която Артур беше предал на саксите, за да си осигури мир с тях, докато воюва срещу Горфидид. В Поуис още никой не знаеше за това предателство и аз предпочетох да не им казвам.