Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Приближих се, сърцето ми лудо туптеше. Минах между високите камъни и видях, че лунната светлина се отразява от една чаша. Сребърна чаша. Малка сребърна чаша, която бе пълна с тъмна течност, уловила лунния блясък.

— Пий, Дерфел — чух шепот, — пий.

Вятърът шумеше в листата, но аз познах Нимю. Обърнах се да я видя, а до мен нямаше никой. Нов порив на вятъра повдигна наметалото ми и отвя слама от покрива на залата.

— Пий, Дерфел — каза гласът на Нимю отново, — пий.

Погледнах към небето и се помолих на Люло да ме пази. С лявата ръка, която вече болезнено пулсираше, стисках здраво дръжката на Хюелбейн. Знаех, че ако искам да съм в безопасност, трябва да се върна при топлото приятелство на Артур, но душата ми бе потънала в мъка и мисълта за ръката на Ланселот, обгърнала тънката снага на Сийнуин, ме накара да погледна надолу към чашата.

Вдигнах я, поколебах се, но я изпих.

Течността беше ужасно горчива. Отвратителният вкус пареше устата и гърлото ми, докато внимателно поставях чашата обратно върху кралския камък.

— Нимю? — викнах аз почти умолително, но само вятърът ми отвърна.

— Нимю! — призовах я отново, защото вече ми се виеше свят. Черносивите облаци кипяха, разбунени от вятъра, а луната изпращаше през тях сребърни остриета, които разсичаха реката в далечината и се разбиваха в свистящата тъмнина на полудялата гора.

— Нимю! — викнах за последен път. Коленете ми омекнаха, а в главата ми се завъртяха ярки сънища. Свлякох се на колене до кралския камък, който изведнъж ми се стори колкото планина голям, и после паднах като труп напред, а ръката ми помете празната чаша и тя отлетя. Беше ми лошо, но не повръщах, а сънувах ужасни сънища, кошмарни призраци, които пищяха в главата ми. Плачех, потях се, а мускулите ми се свиваха и трепереха неудържимо.

После нечии ръце сграбчиха главата ми. Смъкнаха шлема и тогава усетих нечие чело да се притиска в моето. Беше едно студено бяло чело. Кошмарите изчезнаха, а на тяхно място се появи ново видение — дълго голо бяло тяло с тънки бедра и малки гърди.

— Сънувай, Дерфел — приласка ме Нимю, ръцете й нежно ме галеха по косата. — Сънувай, моя любов, сънувай.

Плачех безпомощно. Аз — воинът, един от лордовете на Думнония, приятел на Артур, който ми дължеше толкова много след последната битка, че щеше да ми даде земя и богатства, за каквито не бях и мечтал — лежах и плачех като сираче. Моето най-съкровено желание беше Сийнуин, но Сийнуин бе заслепена от Ланселот и аз си мислех, че никога вече няма да мога да бъда щастлив.

— Сънувай, моя любов — монотонно напяваше Нимю и вероятно загърна и двама ни през глава с черно наметало, защото внезапно сивата нощ изчезна и аз бях обгърнат от една тиха тъмнина. Нимю продължаваше да ме прегръща, опряла лицето си до моето. Ние коленичихме и опряхме буза до буза, а аз отпуснах конвулсивно треперещите си безпомощни ръце върху студената кожа на голите й бедра. Целият се тресях, тялото ми се наклони и притиснах с тежестта си нейните слаби рамене. Там, в прегръдките й, сълзите спряха, конвулсиите отшумяха и аз отново намерих покой. Вече не ми беше лошо, краката не ме боляха и не треперех от студ. Стана ми дори толкова топло, че продължих да се потя. Не мърдах и не исках да мърдам, исках само да дойде сънят.

В началото сънят беше чудесен — сякаш ми бяха дали крилете на огромен орел и аз летях над някаква непозната страна. След това видях, че това беше една ужасна страна, разсечена от дълбоки бездни, с високи скалисти планини, по които се спускаха малки разпенени потоци и се вливаха в тъмни езера. Планините изглеждаха безкрайни, не се виждаше никакво убежище сред тях. Виех се над назъбените върхове на крилете на моя сън без да видя нито къщи, нито колиби, нито ниви, нито стада, нито ята, нито една жива душа. Видях само един вълк, който тичаше между скалите и костите на сърна, белеещи се в един гъсталак. Небето над мен беше сиво като острието на меч, отдолу планините тъмнееха като изсъхнала кръв, а въздухът под крилата ми беше студен като нож, забит в ребрата.

- Сънувай, моя любов - мърмореше Нимю и в съня си аз литнах на широките си криле над един път, който се виеше между хълмовете. Неравен и каменист, той неумолимо пълзеше от долина в долина, от време на време се извисяваше към някой открит превал, преди да се спусне към голите камъни на следващото речно корито. Пътят заобикаляше черните езера, прескачаше мъгливите клисури, виеше се в подножията на снежните върхове, но упорито водеше на север. Не знам, как разбрах, че е именно на север – в съня няма нужда от обяснения.