Кон Игълдън - Сребърна империя

— Обличай се, Торогене. Нещо става.

Напоследък Хуран беше започнал да спи пред покоите му, опрял гръб на вратата. Едва ли щеше да буди господаря си без основателна причина.

Докато Угедай завързваше колана на дела си, чукането се повтори. Той затвори двойната врата към спалнята и излезе бос във външната стая. Мина покрай дзинските маси и дивани. Нямаше луна и помещенията тънеха в мрак. Не беше трудно да си представи убийци във всяка сянка, така че взе окачения на стената меч. Тихо го извади от ножницата, долепи ухо до вратата и се заслуша.

Някъде в далечината се чу писък и Угедай рязко се дръпна и тихо повика:

— Хуран?

Дори през дебелата дъбова врата долови облекчението в гласа на командира.

— Господарю, можеш да отвориш.

Угедай дръпна тежкото резе. Беше нервен и не бе забелязал, че през процепите в дъските не се процежда светлина от коридора. Навън бе по-тъмно от покоите му, където през прозорците влизаше слаба светлина от звездите.

Хуран бързо влезе и мина покрай Угедай, за да огледа. Зад него Толуй въведе Сорхатани и двамата си големи синове.

— Какво става? — изсъска Угедай и остави гнева да прикрие нарастващата му паника.

— Стражите пред вратата ни си тръгнаха — отвърна Толуй. — Не знам какво щеше да стане, ако не ги бях чул.

Угедай стисна по-здраво дръжката на меча и се почувства по-уверено. Обърна се, понеже вратата на спалнята се отвори. Светлината на фенера очерта силуета на жена му.

— Стой там, Торогене — каза й той. За негово раздразнение, тя въпреки всичко пристъпи напред, облечена само по нощница.

— Отидох до най-близката стражница — продължи Толуй и погледна синовете си, които зяпаха възбудено. — Всички бяха мъртви, братко.

Хуран се намръщи и погледна към тъмните коридори.

— Не ми се иска да го правя, господарю, но трябва да се заключим. Това е най-яката врата в двореца. Ще си в безопасност до сутринта.

Угедай се разкъсваше между яростта и предпазливостта. Познаваше всеки камък в огромната сграда. Беше гледал как оформят, полират и поставят на мястото му всеки блок. А ето че всичките му зали, цялата му власт и влияние щяха да бъдат сведени само до няколко стаи, ако вратата се затвореше.

— Дръж я отворена колкото може по-дълго — каза той. Та нали в момента пристигаха още гвардейци? Как можеше подобен опит за убийство да мине незабелязан?

Някъде наблизо отново се чуха тичащи стъпки, ехото достигаше до тях от всички посоки. Хуран подпря вратата с рамо. Внезапно от мрака се появи нечия фигура. Хуран замахна и изпъшка, когато мечът му се плъзна по люспестата броня.

— Спри, Хуран — чу се глас и неизвестният се вмъкна в стаята.

Угедай въздъхна облекчено.

— Субодай! Какво става?

Военачалникът не отговори. Пусна меча си на каменния под, помогна на Хуран да залости вратата и отново взе оръжието си.

— Коридорите са пълни с хора. Претърсват всяка стая — рече той. — Добре че никога досега не са влизали в двореца ти. Иначе вече щяха да са тук.

— Как успя да минеш през тях? — остро попита Хуран.

Субодай се намръщи гневно.

— Някои ме познаха, но на простите войници още не им е заповядано да ме съсекат. Доколкото знаят, аз участвам в заговора.

Угедай посърна, огледа малката група, която бе потърсила убежище в покоите му, и попита:

— Къде е синът ми Гуюк? Дъщерите ми?

Субодай поклати глава.

— Не ги видях, но вероятно са в безопасност. Ти си нароченият, не те.

Толуй трепна, когато разбра думите му. Обърна се към жена си.

— Значи съм довел теб и синовете си на най-опасното място.

Сорхатани се пресегна, докосна бузата му и каза тихо:

— Тази нощ никъде не е безопасно.

Чуваха как гласовете и стъпките се приближават все повече. Извън града туманите спяха. Никой не подозираше за заплахата.

Хаджиун яздеше бавно по отъпканата трева на лагера, заслушан в звуците навсякъде около себе си. Въпреки че бе нощ, не беше сам. Тридесет от заклетите му мъже го следваха и си отваряха очите на четири за възможна атака. Никой вече не излизаше сам от лагера си, особено когато до новолунието оставаше съвсем малко. Фенери и факли с овнешка лой съскаха и трептяха на всеки кръстопът. Под тях тъмни групи воини не сваляха поглед от него.

Направо не можеше да повярва колко много подозрение и напрежение има в лагера. Когато приближи гера на Хазар, на три пъти го спряха стражи.

Пламъците на две лампи танцуваха на нощния ветрец и хвърляха гърчещи се жълти сенки пред гера. Хазар излезе с прозявка, но Хаджиун виждаше опънатите насочени към него лъкове.