Гор Видал - Юлиан

Евнухът Евсебий, приличен на огромен паун, бе останал при вратата, наобиколен от началника на протокола и помощниците му. Никой не говореше, никой не смееше да пошавне, бяхме застанали като статуи.

Макар че в залата не бе горещо, аз се потях от притеснение. С крайчеца на окото погледнах Гал. Устните му трепкаха от напрежение.

След чакане, което ми се стори цяла вечност, до нас достигна звук на тръба. После викът „Августът“, който винаги предшествува императора — най-напред далечен и слаб, след това по-близък и ясен. Краката ми се разтрепериха. Страхувах се да не ми прилошее. Внезапно двойните врати се отвориха с трясък и на прага застана Флавий Юлий Констанций, август на Източната империя. Евсебий прегърна колената на императора и мелодично зашепна предписаните от церемониала приветствени думи, които не достигаха до нас. Всички се бяхме проснали и опрели чело о пода, докато господарят на света бавно и с изключително достойнство прекоси залата и се изкачи на трона си. Толкова се бях увлякъл да разглеждам мозаичния под, че дори не можах да зърна царствения си братовчед. Едва когато началникът на протокола даде знак да се изправим, най-сетне можах да видя убиеца на баща ми.

Констанций поразяваше с царственото си достойнство. Това беше най-забележителното у него: дори най-незначителният му жест изглеждаше старателно изучен. Подобно на император Октавиан Август той носеше подложки в сандалите си, за да изглежда по-висок. Беше гладко обръснат, с големи меланхолични очи. Наследил бе големия нос и тънките сърдити устни на баща си. Беше широкоплещест и жилест, но краката му бяха къси като на джудже. Облечен беше в тежка пурпурна мантия, която се спущаше до петите му, а на главата си носеше сребърна диадема, обсипана с перли.

Констанций седеше неподвижно на трона си. Началникът на протокола доведе пред него владиката Георгий, който го приветствува и му пожела щастлив престой в Мацелум. Императорът нито веднъж не погледна нито към Гал, нито към мене. От време на време той отговаряше според протокола, но с толкова тих глас, че никой от нас не можеше да долови думите.

И тогава настъпи дългоочакваният миг. Владиката Георгий заведе Гал и мене до началника на протокола, който на свой ред ни заведе до подиума и тържествено ни представи на императора. Бях страшно изплашен. Сам не зная как се намерих обгърнал коленете на Констанций, както предписва дворцовият етикет.

Чух гласа му отдалеч, отмерен, но по-тънък, отколкото очаквах. „Приятно ни е да приемем нашия високоблагороден братовчед Юлиан.“ Едра загрубяла ръка посегна надолу, здраво ме хвана за левия лакът и ми помогна да стана.

За миг бях толкова близо до Констанций, че можех да видя всяка пора на кожата му, загоряла от слънцето, тъмна като на персиец. Забелязах копринения блясък на правата му кафява коса, едва започнала да побелява. Той беше тридесет и две годишен, но ми се стори ужасно стар. Спомням си също, че си помислих какво ли е да бъдеш римски император, да знаеш, че лицето ти — изсечено по монети и паметници, рисувано и изваяно — е познато по цял свят. И тук, толкова близо до мене, че можех да усетя топлината на кожата му, се намираше оригиналът на това познато на цял свят лице, не от бронз или мрамор, а от плът и кръв; лице, подобно на моето, подобно на лицето на всеки друг човек. И се питах какво ли е наистина да бъдеш център на света.

За пръв път у мене се събуди честолюбие. Дойде като някакво откровение. Само при общение с единния бог съм изпитвал нещо подобно. Колко съм искрен! Досега никому не съм поверявал, че при първата ми среща с Констанций единственото, което помислих, бе: колко много бих искал да бъда владетел на света. Но този миг на лудост бе кратък. Измънках слово, в което изразих верността си към императора, и заех мястото си на подиума до Гал. Не си спомням нищо друго от този ден.

Констанций остана една седмица в Мацелум. Занимаваше се с държавни дела. Ходеше на лов. Владиката Георгий има дълга аудиенция при него в деня, когато пристигна, но след това, за голямо огорчение на владиката, Констанций го забрави. Въпреки че всяка вечер Гал и аз вечеряхме на императорската трапеза, той не ни заговори.

Започнах да мисля най-лошото. Но Гал, който се срещаше с Евсебий, каза, че според евнуха всичко било наред.

— Той е уверен, че ще ни позволят да отидем в двора тази година. Поне на мене. В светата консистория се говорело, че ще стана цезар на Изтока. — Гал сияеше от радостна възбуда. — В такъв случай ще мога да живея в Антиохия. Ще имам свой двор. В края на краищата нали за това съм роден!