Гор Видал - Юлиан

— Приемам.

Чу се страхотен рев. Под мен поставиха щита на един легионер и ме понесоха по площада като галски или германски вожд. И тъй, бях провъзгласен за август не от римляни по римски обичай, а от варвари, по техните варварски обреди.

Върнаха ме на трибуната. Някой извика, че трябва да сложа златна диадема. Но аз нямах. Притежанието й можеше да ми коства главата. Казах това на множеството.

— Вземи от жена си! — извика един кавалерист.

Хората се разсмяха добросърдечно. Уплашен, да не би този върховен миг на живота ми неочаквано да се превърне в просташка комедия, бързо извиках:

— Не ви трябва император, който носи женски украшения!

Думите ми се понравиха на тълпата. Тогава един висок войник на име Марий, знаменосецът на петулантите, се покатери на трибуната. Той откачи от врата си металическия обръч, който поддържа щандарта, и го откъсна от верижката. После вдигна металния обръч високо над главата ми и извика: „Здравей, Юлиане Августе!“ — Марий постави смачкания метален кръг на главата ми, докато тълпата повтаряше: „Здравей, Юлиане Августе!“

Стореното бе сторено. Вдигнах ръка, за да ги накарам да млъкнат, и множеството притихна.

— Този ден вие направихте вашия тържествен избор. Обещавам ви, че докато съм жив, не ще съжалявате за избора си. — После, като си спомних как обикновено се постъпва в такива случаи, извиках: — На всеки воин, който е тук днес, подарявам по пет златни монети и една ливра сребро. Нека небесата благославят този ден и нашето общо дело.

Веднага след това слязох от трибуната, като вземах по две стъпала наведнъж, и се втурнах в двореца.

Отидох направо в покоите на жена си. Бяха й вече разказали за случилото се. Тя седеше изправена в леглото, заобиколена от няколко жени. Косата й беше сресана и болезнено жълтеникавото й лице бе безжалостно наплескано с червило. Жените се оттеглиха.

— Стана — казах аз.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и за миг усетих силата на пръстите й. — Сега ще има война.

Кимнах.

— Не веднага. Ще уведомя Констанций, че не е било мое дело, както и в действителност не беше. Ако е мъдър, той ще се съгласи да бъда август на Запада.

— Няма да се съгласи — каза тя и пусна ръката ми.

— Надявам се да се съгласи.

Тя ме гледаше с присвити очи (очите й винаги са били слаби и тя трябваше да примижава, за да вижда по-ясно). Най-сетне рече:

— Юлиан Август.

Усмихнах се и пошепнах:

— По волята на тълпата, събрана на главния площад в един провинциален град.

— По божията воля — поправи ме тя.

— И аз така мисля. Вярвам, че е така.

Неочаквано тя се върна към практичните въпроси на момента:

— Докато ти беше на площада, един от моите офицери дойде да ми съобщи, че готвят заговор да те убият. Тук, в двореца.

Опасността не ми се видя много сериозна.

— Добре съм охраняван.

Тя поклати глава:

— Имам доверие в този човек. Той е най-добрият ми офицер.

Подобно на всички високопоставени жени от императорското семейство Елена имаше не само собствена прислуга и придворни, но и собствени телохранители.

— Ще разследвам това — рекох аз и станах.

— Деценций ръководи целия заговор.

— Естествено.

Както отивах към вратата, тя извика с висок глас:

— Здравей, августе!

Аз се обърнах, засмях се и отвърнах:

— Здравей, августа!

Елена се усмихна. Никога не я бях виждал толкова щастлива, както тогава.

Оттам отидох в залата на съвета, където се беше събрал целият ми двор, включително и Деценций.

Без всякакви предисловия заговорих направо за събитията.

— Всички вие сте свидетели, че по никакъв начин не съм подбудил войниците, нито съм пожелал честта, която те, нарушавайки закона, ми оказаха. — В залата се разнесе недоволен шепот. Деценций изглеждаше обнадежден. Усмихнах му се дружелюбно и продължих: — Ще докладвам всичко на августа, като опиша точно какво се е случило, и както винаги ще изразя верността си към него не само като негов колега, но и като роднина. — Всички изглеждаха съвсем объркани. Деценций излезе напред.

— Щом е такова решението на… цезаря. — От негова страна бе голяма дързост да ме нарече цезар, но аз уважавах верността му към неговия господар Констанций. — В такъв случай той трябва да накаже войниците си. Трябва да изпълни волята на августа и да ги изпрати на изток.

— Скъпи ми трибуне… — сякаш слушах медения език на някой хитър адвокат — за императора съм готов да умра в бой с варварите, но не и да пожертвувам живота си по този начин. Нямам намерение да бъда убит от същата войска, на която посветих пет години, войска, която съм обучавал и водил в бой, войска, която може би обича прекомерно много цезаря си и прекалено малко императора си. Не, не ще откажа това, което те са ми дали. — Внезапно си спомних, че металическият обръч все още беше на главата ми. Взех го в ръка и го дигнах. — Къс от военно снаряжение, нищо повече. — Пуснах обръча на масата пред мен. — Нито пък възнамерявам да ги изпратя на изток. Впрочем, трибуне, те няма да тръгнат каквото и да заповядам, аз или някой друг.