Това бяха войници с червена болярска униформа и с вълчи калпаци. Един от тях, който беше възседнал як кон, изглежда, че предвождаше другите. Той слезе от коня, приближи се до легналия на земята и попита:
— Е, какво, вахмистър? Жив ли е или не?
— Жив е, пане поручик, но хърка, въжето го е задушило.
— Що за човек е той?
— Татарин не е, трябва да е някой знатен.
— Е, слава Богу.
Сега поручикът изгледа внимателно легналия човек.
— Прилича на хетман — рече той.
— И конят му е великолепен, татарски. И ханът няма такъв — отговори вахмистърът. — Ей оня, дето го държат там.
Поручикът погледна и лицето му светна. Отстрани двама редници държаха наистина великолепен жребец, който остреше уши и издул ноздри, протягаше глава и гледаше с ужасени очи към господаря си.
— Но конят, пане поручик, ще остане за нас, нали? — подпита вахмистърът.
— Ах ти, кучешка вяра, на християнин ли искаш да отнемеш коня в степта?
— Но той е плячка…
Едно по-силно изхъркване на задушения прекъсна по-нататъшния разговор.
— Налейте му водка в устата — каза поручикът, — свалете му колана.
— Тук ли ще останем да нощуваме?
— Да, разседлайте конете, запалете голям огън.
Войниците скочиха пъргаво. Едни се заловиха да свестяват и разтриват непознатия, други отидоха за суха тръстика, трети постлаха на земята камилски и мечи кожи за нощуване.
Без да се грижи повече за задушения мъж, поручикът свали колана си и се изтегна на наметалото си край огъня. Той беше още твърде млад човек, сух, мургав, много напет, със слабо лице и голям орлов нос. В очите му се отразяваше страхотна смелост и буйност, но лицето му имаше честен израз. Доста големите му мустаци и явно отдавна небръснатата брада му придаваха по-внушителен вид за възрастта му.
В това време двама слуги се заеха да приготвят вечеря. Сложиха на огъня готови овнешки бутове; свалиха от конете и убитите през деня няколко дропли, няколко полски яребици и една дива коза, която един от слугите веднага започна да дере. Огънят гореше и хвърляше в степта огромен кръг червена светлина. Задушеният човек малко по малко почна да идва на себе си.
Известно време той оглеждаше с кървясали очи непознатите хора и проучваше лицата им; после се опита да стане. Войникът, който преди това бе разговарял с поручика, го повдигна, като го хвана под мишници; друг му пъхна обушек 8 8 Вид старинна брадва, която е служела и за оръжие. — Б.пр.
в ръката и непознатият се облегна на него с цялата си сила. Лицето му беше още червено, жилите издути. Накрая с глух глас изломоти първата дума:
— Вода!
Дадоха му водка и той жадно почна да пие; това изглежда му подейства добре, защото най-сетне, когато махна шишето от устата си, попита с вече чист глас:
— В чии ръце се намирам?
Поручикът стана и се приближи до него.
— В ръцете на тия, които спасиха ваша милост.
— Значи не вие ме хванахте с въже?
— Ние боравим със сабя, не с въже. Ти, ваша милост, обиждаш добрите войници с подозренията си. Уловили те бяха някакви негодници, които се представяха за татари и които, ако си любопитен, можеш да видиш, защото те лежат ето там, заклани като овни.
При тия думи поручикът посочи с ръка няколко тъмни тела, които лежаха малко по-надолу. Непознатият отговори:
— Тогава позволете ми да почина.
Подложиха му едно плъстено седло, той седна на него и потъна в мълчание.
Беше мъж в разцвета на силите си, среден на ръст, с широки рамене, почти атлетично тяло и лице, което се запомня. Главата му беше грамадна, кожата повехнала, силно загоряла, очите черни и леко скосени като на татарин, а над тънките му устни имаше мустачки, които в самия край се разклоняваха в две широки снопчета. Мощното му лице говореше за смелост и гордост. У него имаше нещо, което привличаше и отблъскваше едновременно — хетманска сериозност, съчетана с татарска хитрост, добродушие и дивост.
Като поседя малко на седлото, той стана и съвсем неочаквано, вместо да поблагодари, отиде да разглежда труповете.
— Простак! — измърмори поручикът.
В това време непознатият разглеждаше внимателно всяко лице и клатеше глава като човек, който е отгатнал всичко. После тръгна бавно към поручика, като се потупваше по бедрата и несъзнателно си търсеше колана, изглежда за да мушне ръката си.
На младия поручик не се хареса тая важност на човека, който само преди малко бе развързан, и рече кисело:
— Някой би казал, че ваша милост търсиш познати между тия разбойници или четеш молитва за душите им.
Читать дальше