Генрик Сенкевич - С огън и меч

Така в тая пустош се издигаха градове, селища, колонии, слободи, хутори. На места земята беше плодородна, а свободата примамваше. Но животът зацъфтя едва тогава, когато тия земи преминаха в ръцете на князете Вишньовецки. След женитбата си с могилянка княз Михал започна по-усърдно да устройва задднепърското си владение; привличаше хора, заселваше пустеещите места, даваше привилегии за трийсетгодишен срок, строеше манастири и въвеждаше своите княжески закони. Дори заселник, дошъл на тая земя от незапомнено време и смятащ, че седи на своя собственост, с готовност ставаше княжески арендатор, защото така минаваше под могъщото покровителство на княза, което го пазеше, бранеше го от татарите, а често пъти и от низовци, по-лоши и от татарите. Но истински живот зацъфтя едва под желязната ръка на младия княз Йереми. Неговите владения започваха веднага след Чигирин и свършваха чак при Конотоп и Ромни. Но това не бяха всичките земи на княза, защото, като се почне от Сандомежкото воеводство, негови земи имаше във Волинското, Руското и Киевското; ала задднепърските му владения поглъщаха най-вече вниманието на победителя при Путивъл.

Татаринът дълго дебнеше край Орел, край Ворскля, душеше като вълк, преди да се осмели да подкара коня си на север; низовци не се опитваха да започват разправии. Местните неспокойни чети постъпиха на служба. Дивото и разбойническо население, което в миналото живееше с насилия и грабежи, хванато сега с желязна ръка, заемаше полянки по границата и легнало край нея като куче на синджир, се зъбеше на нападателя.

Така всичко разцъфтя и се оживи. Прокараха се пътища по дирите на старите друмове; реките бяха хванати с диги, които правеше робът татарин или низовецът, уловен да разбойничества с оръжие в ръка. Там, където някога вятър свиреше диво нощем в тръстиките и виеха вълци и удавници, сега тракаха мелници. Повече от четиристотин воденични колела, без да се смятат разпръснатите нагъсто вятърни мелници, мелеха жито в самото Задднеприе. Четирийсет хиляди арендатори внасяха аренда в княжеските каси, горите се напълниха с кошери, край границата никнеха все нови и нови села, хутори, слободи. В степта наред с дивите хергелета пасяха цели стада питомен добитък и коне. Необозримата, безбрежна гледка — гори и степи — се обагри от дима на къщите, от позлатените камбанарии на православни и католически черкви — пустинята се превърна в доста населен край.

Поручик Скшетуски пътуваше весело и без да бърза, като в своя земя, с осигурена навсякъде по пътя почивка. Беше едва в началото на януари четирийсет и осма година 49 49 1648 г. — Б.пр. , но особената, изключителна зима никак не се усещаше. Във въздуха лъхаше на пролет; земята се бе размекнала, напоена с вода от снеготопежа; по нивите се зеленееха жита, а слънцето грееше толкова силно, че при пътуването около пладне кожусите затопляха тялото както лете.

Отрядът на поручика се беше увеличил значително, защото в Чигирин към него се присъедини посланичеството, което влашкият господар изпращаше в Лубни в лицето на Розван Урсу. Към посланичеството имаше ескорт от двайсетина конници и каруци с прислуга. Освен това с поручика пътуваше и нашият познат, пан Лонгинус Подбипента, герб Сваликачулка, с дългия си меч под мишница и с няколко души прислуга.

Слънцето, чудното време и уханието на наближаващата пролет изпълваха сърцата с весело настроение, а поручикът беше още по-радостен, защото се връщаше от дълго пътуване под княжеския покрив, който беше и негов покрив, и се връщаше, след като се бе справил добре с възложената му мисия, та беше сигурен и в добрия прием.

Но за неговата веселост имаше и други причини.

Освен благоволението на княза, когото поручикът обичаше с цялата си душа, в Лубни го чакаха и две черни очи, сладки като мед.

Тия очи принадлежаха на Ануша Борзобогата-Крашенска, придворна дама при княгиня Гризелда, най-хубавата девойка в двора, голяма лудетина, подир която тичаха всички в Лубни, но тя подир никого. Княгиня Гризелда държеше много на строгия морал, което обаче не пречеше на младите да се поглеждат с пламнали очи и да въздишат. Та и пан Скшетуски наравно с другите изпращаше въздишките си към черните очи, а когато биваше сам в квартирата си, вземаше лютнята в ръка и пееше:

Но понеже той беше весел човек и при това войник, който обичаше професията си, не вземаше много присърце това, че Ануша се усмихваше по същия начин на него и на пан Биховец от влашката хоронгва, на пан Вурцел от артилерията, на пан Володийовски от драгуните, та дори и на пан Барановски от хусарите, при все че последният беше вече с доста прошарена коса и фъфлеше, защото небцето му бе раздробено от куршум на кремъклийка пушка. Дори веднъж нашият поручик се би със сабя с пан Володийовски за Ануша. Но когато се застояваха твърде дълго в Лубни без какъвто и да било поход срещу татарите, тогава дори и при Ануша му ставаше досадно и щом дойдеше време да тръгнат — тръгваше с удоволствие, без жал, без въздишки.