Конн Иггульден - Буревестник

Кралят издишваше и издишваше, докато накрая не му остана дъх. Братята чакаха в ужасяващата тишина и Джон се разрида, закривайки с ръка очите си. Крал Едуард III беше мъртъв и тишината тегнеше като топуз върху раменете им.

— Доведете свещеника за последно причастие — рече Джон. Той се пресегна и затвори очите на баща си, които вече бяха помътнели.

Един по един тримата братя се наведоха да целунат челото на баща си, да докоснат плътта му за последен път. Оставиха го така, когато свещеникът се втурна в стаята, и излязоха на юнското слънце и в остатъка от своя живот.

В Англия беше студено през този месец. От студа пътеките блестяха белезникави в тъмното, увиснали паяжини от лед сковаваха дърветата. Пазачите се свиваха и трепереха, докато наблюдаваха от бойниците. В най-високите стаи вятърът стенеше и свиреше, вършеейки около каменните стени. Огънят в помещението със същия успех можеше и да е нарисуван, толкова топлина даваше.

— Спомням си принц Хал, Уилям! Помня лъва! Още само десет години и останалата част от Франция щеше да е в краката му. Хенри Монмът беше моят крал и никой друг. Господ е свидетел, че ще следвам сина му, но туй момче не е като баща си. Знаеш това. Вместо лъв на Англия имаме си миличко бяло агънце да ни води към молитва. Исусе, доплаква ми се чак.

— Дери, моля ти се! Говориш високо. И няма да слушам това сквернословие. Не го разрешавам на моите хора и очаквам по-добри неща от теб.

По-младият мъж спря да крачи и вдигна очи, в погледа му се четеше решителност. Направи две бързи крачки и застана съвсем близо. Той беше с половин глава по-нисък от лорд Съфолк, но с набито телосложение и силна физика. Гняв и сила кипяха у него, готови всеки миг да избухнат.

— Кълна се , никога не съм бил толкова близо до решението тъй да те нокаутирам, та да изпаднеш в несвяст, Уилям — рече той. — Слушателите ни са мои хора. Смяташ, че ти правя капан ли? Така ли мислиш? Нека да чуят. Те знаят какво ще направя аз, ако повторят и дума от казаното. — С тежкия си юмрук той тупна Съфолк дружески по рамото, заменяйки смръщеното изражение на другаря си със смях. — Сквернословие ли? Ти цял живот си бил войник, Уилям, ама говориш като хрисим свещеник. Все още съм в състояние да те просна по гръб. Ето това е разликата между нас. Ти ще се биеш достатъчно добре, когато ти заръчат, но аз се бия, защото ми харесва. Затова туй е моя работа, Уилям. Затова аз ще бъда този, дето ще намери точното място за ножа и ще го забие. Нямаме нужда от набожни джентълмени , Уилям, не и за това. Имаме нужда от някого като мен, който съзира слабостта и не се бои да ѝ избоде очите.

Лорд Съфолк го пронизваше с поглед и дишаше тежко. Когато главният кралски шпионин се развихряше, той смесваше обиди и комплименти в зашеметяващ поток от злостни словоизлияния. Ако човек се обижда, каза си Съфолк, никога нищо няма да свърши. Той подозираше обаче, че Дерихю Бруър прекрасно знае точните граници на избухливия си нрав.

— Може и да не ни трябва джентълмен , Дери, но задължително ни трябва някой лорд, за да се оправи с французите. Ти ми писа на мен, помниш ли? Прекосих морето и изоставих всичките си задължения в Орлеан, за да дойда да те чуя. Така че благодарен ще ти бъда, ако споделиш плановете си, иначе се връщам обратно на крайбрежието.

— Това е то, тъй ли? Аз намирам отговорите и ги споделям с изискания си благороден приятел, тъй че той да пожъне цялата слава? За да могат да кажат: „Този Уилям Пул, този граф Съфолк, голяма работа е той, а Дери да върви по дяволите“.

— Уилям дьо ла Пул, Дери, както много добре знаеш.

Другият отвърна през зъби с почти ръмжащ глас:

— О, да? Смяташ, че сега му е времето да имаш чудно, звучащо по френски име, така ли? Мислех, че имаш повече мозък, наистина. Работата е там, Уилям, че така или иначе ще го направя, защото ме е грижа какво се случва с това малко агънце, дето ни управлява. И не искам да видя страната си разкъсвана от глупаци и арогантни копелета. Наистина имам идея, макар че на теб няма да ти се хареса. Искам само да знам какъв е залогът.

— Разбирам това добре — каза Съфолк, а сивите му очи гледаха навъсено и студено.

Дери се захили без следа от хумор, разкривайки най-белите зъби, които Съфолк беше виждал някога у голям човек.

— Не, не разбираш — възпротиви се с присмех Дери. — Цялата страна чака младият Хенри да стане поне наполовина мъжът, който беше баща му, да довърши славните завоевания, които ни спечелиха половин Франция и накараха скъпоценния им дофин принц да бяга като малко момиченце. Те чакат , Уилям. Кралят е на двайсет и две — баща му на тази възраст беше истински боец. Помниш ли? Старият Хенри щеше да им изтръгне дробовете и да си ги надене като ръкавици само и само да си стопли ръцете. Не и агънцето обаче. Не и това момче. Агънцето не може да е водач и не може да се бие. Той дори не може да си пусне брада, Уилям! Когато всички разберат, че той никога няма да дойде, всичко е свършено, разбираш ли? Когато французите спрат да треперят от ужас, че крал Хари, лъвът на проклетата Англия, може да се върне, всичко ще е свършено. Може би след година или две ще има френска армия, скупчена като оси на гроздове, дето ще си направи еднодневна екскурзия до Лондон. Изнасилвания и кланета тук-там и скоро ще започнем да сваляме шапка и да превиваме гръб всеки път, когато чуем глас на френски. Това ли искаш за дъщерите си, Уилям? За синовете си? Това е залогът ти, Уилям Англичанин Пул.