Антон Дончев - Време разделно

— Тия писма повеляват на каймакамина, на кадията и на агата Сюлейман, син на Дауд, с всички сили да помогне на мене, Караибрахим, да разсея заблудата на неверниците. Каквото е било, няма вече да го бъде. Не струва да говорим за него. Кажи, ага, как мислиш ти, че ще е най-добре да спасим неверниците? Защото, вместо да се радват, те навярно дни или месеци ще упорствуват в заблудата си. Така се е случвало на много места. А ти познаваш хората си.

Мина вече времето на извъртането. Всички чакаха отговор.

— Ага — рече Сюлейман ага, — в трите села има петнадесет души правоверни. От тях само десетина са турци, другите през своя живот са познали истината, а бащите им са били или още са останали неверници. И моят ходжа се казва Хасан, син на Велко, и баща му е жив. Моят билюкбаши и ковчежникът са българи неверници, а писарят и събирачът на данъци са турци. Семейните ми са българи, ратаите ми са българи. Кажи ми ти, какво можем да ти помогнем?

Отново тежестта се прехвърли на Караибрахимовите рамене. Той бързо се отърва от нея:

— Дай съвет, ага. Помни писмата, мисли, отговори ми.

— Сега в селата има, кажи-речи, само жени — бавно заговори Сюлейман ага. — Мъжете са овчари, малцина са занаятчии и рибари. Всички се връщат сега от бреговете на Бялото море. Карат и стадата. С тях има петима турци. Мислиш ли ти, че сега е време да се заемем само с жените?

Едноокият ходжа облиза изсъхналите си устни и пак отвори уста. Окото му светеше трескаво и неуверено, клепачът му премигваше.

Сюлейман ага вдигна ръка да го спре:

— Само ще ти кажа, ходжа, че с овцете от трите села идват триста души, всичките въоръжени. С тях трябва да има триста пищова, сто пушки, двеста-триста лъка. Тук всеки стреля с лък.

— Кой им даде оръжие? — писна дебелият молла Сулфикар Софта. — Ти си виновен! Запретено е неверник да носи оръжие, нож не бива да носи, а те имат триста пищова!

— За мечките и вълците са, ходжа — сериозно му рече Сюлейман ага, ала ми се стори, че очите му се смеят. — Как могат овчарите да ходят по тия гори без оръжие? Миналото лято само мечките изядоха четиридесет мулета и катъри, овцете не сме броили.

— Кога се връщат мъжете? — попита едноокият ходжа.

— Утре са на Плачлив камък — каза Сюлейман ага. И гледаше към Караибрахим.

— Закъснели сме — рече ходжата.

— Дойдохме навреме — рече Караибрахим. — Аз знаех кога ще се върнат мъжете. Агата право каза — ще ги чакаме. Ще им кажем за милостта, която падишахът е решил да им подари, да ги направи равни на еничарите си. Те ще си помислят. Не много време, седмица или две. Защото великият везир е при Кандия и чака радостни вести.

Караибрахим се изправи в знак, че разговорът е свършил. Стана и Сюлейман ага.

Какво излезе? Всичко се отложи. Ала какво спечели Сюлейман ага? В началото мислех, че за него има само един изход — да се подчини. Имаше ли той някакъв избор?

Долу, на двора, билюкбашията Кеманчиджоглу, истински разбойник, пресрещна Караибрахим и му пришепна:

— Ага, тук мирише на лошо. Караибрахим го погледна.

— Ей, аллах, на лошо ми мирише. Не се радвам аз на тоя конак. Язък за пътя — тюхкаше се билюкбашията. — Тръгнахме с торби, а в тях може да сложат главите ни. Дошло ли ти е наум, че за една нощ могат да ни изколят?

— Имаме стражи — рече Караибрахим.

— И защо сме всички в конака?

— Ако бяхме по къщите, по-лошо щеше да е. Не се вайкай, ами си отваряй очите. Хайде, гит!

После Караибрахим ме погледна остро и изпитателно в очите.

— Вярваш ли? — попита ме той.

Повдигнах рамене. Всъщност дали това не беше изборът на Сюлейман ага? Малко ли местни владетели се бяха вдигали против властта на падишаха? Дали господаруването не му беше по-мило от мирната глава?

Тая нощ сложих пищова си под възглавницата. А с пищов под главата не се сънуват хубави сънища — ако сънуваш или ако изобщо заспиш.

И още същата нощ, на деня, в който Манол срещна Караибрахим и видя Елица, тръгнахме пеша от воденицата към село Подвис. Ала се забавихме, защото Манол искаше да дочака сина си Мирчо. А когато момчето дойде, каза на баща си:

— Татко, срещнаха ме турци и един ме замеряше с пищова си, ала пищовът му не хвана.

И колкото и да се боеше от баща си, та стоеше мирен пред него, показа му как се е присмял на турците. Манол нищо не му рече.