Антон Дончев - Време разделно

Щом великият везир беше заповядал, щом самият ага на еничарите, вместо да седи пред Кандия, беше дошъл да потурчва българските земи, какво още чакаше Сюлейман ага, та не правеше темане и не казваше „евала“?

— Когато падишахът, винаги победител, да се умножат годините му, беше на лов в Деспот, а то не е много далеч оттук — рече Сюлейман ага, — с него беше и агата на еничарите. Познавахме се още от персийския поход. Той ми подари чифт сребърни пищови.

От малката долина към широкия свят тръгваха нишки като паяжина — към Кюпрюли, към агата на еничарите и ето — дори към самия султан. Сюлейман ага добави:

— А падишахът, винаги победител, ми подари златен лък, защото от сто крачки улучих мечка и елен с богати рога.

Караибрахим мълчеше.

Сюлейман ага вдигна обърнатата чаша и се загледа в причудливите криволици на кафето.

Целият беше в коприна, с виолетова посребрена дреха, с пръстени по ръцете. Но ми се струваше, че почвам да виждам под дрехите му тялото на борец, намазано с масло. Речеш ли да го хванеш — плъзга се.

Ставаше интересно. А в това време овчарите идеха със стадата си и свиреха с гайди и кавали. Пък жените им трепереха зад залостените врати.

Тогава грубо викна шейхът Шабан Шебил. Пожълтяла беше чалмата му, имаше жълто око, жълта брада, жълти зъби. Навярно страдаше от някаква жълта болест. И тя навярно се казваше жълтеница. Цялата му кожа беше и тя жълта, като стар пергамент, на който са написани гнъсни тайни. Като го гледах с едно око и една ръка, мислех си, че сигурно и не чува с едното ухо. А окото му беше мътно, като мръсна вода, като помия, и човек не знаеше какви чудовища се въдят долу, в тъмнината на водите. Няколко пъти, без да ща, се докосвах до единствената му ръка и потрепервах. Все едно че докосвах змия — толкова жилава, корава, напрегната беше ръката му. Силата на двете ръце беше се събрала в нея, та мускулите изпъкваха, издуваха се и трептяха. А силата на погледа му се събираше в единственото му око.

Тоя човек ме вцепеняваше, усещах, колкото пъти ми се усмихнеше, че ми се повдига. Тогава отново се намирах в люлеещия се трюм на галерата, сред мрака и изпражненията си. И всеки, който минеше, можеше да направи с мене каквото си иска.

Шейхът викаше:

— Падишахът, да бъде свято името му, още щом наследи баща си, с все сили се зае да сложи неверниците на мястото им. Спомням си, беше година 1035 от егира, когато заместникът на пророка на земята видя от двореца си, че пратеници на князете на Влахия и Молдавия носят червени чорапи и жълти пантофи. И заповяда да ги пребият от бой, и ги пусна да си ходят боси. А после самият падишах ходеше преоблечен из Цариград — да ни даде аллах там да прекараме дните си — и водеше след себе си двамина преоблечени палачи. И където видеше неверник с цветна дреха, буташе го на палачите и още на самото място му режеха главата. И като срещнаха арменска сватба, винаги победоносният видя, че женихът носи жълти чорапи. Пред очите на невестата отрязаха главата му. И вместо да спи в обятията й, заспа на гробището. За едни жълти чорапи! Сам падишахът повели да режат глави! А какво видяха изумените ми очи във вашата долина? Първото нещо, което видях, беше овчар с червен плащ. Жените ходят като облечени на сватба, с червени престилки, с бели кърпи, със златни нанизи по гърдите. Казано е — неверницата да носи най-много железен гердан, а дрехата, която се вижда, да е черна, най-много синя. А поясите да са от конски косми. Защо видях жени на коне? Откак еничарите поеха обет да ходят пеша, неверниците не бива да се качват на кон. Ако са болни — могат да се качат на магаре, и то седлото да не прилича на турско, а да бъде самар за дърва.

— Ходжа — рече му Сюлейман ага. Той внимателно гледаше петната в чашата от кафе — изглежда, се вълнуваше от тайнствените знаци. — Ходжа, сто крачки пред конака ми и сто крачки зад конака ми никой неверник не бива да стои на коня си. Слиза и си сваля калпака. Иначе остава без глава. Скоро отрязах една глава за такова нещо и сега плащам на вдовицата, защото покойният остави шест дребни деца, които мрат от глад.

— Ала инак признаваш, че яздят!

— Тук няма коли, ни лодки. Всичко минава по конски и магарешки гръб. Хората не могат винаги да вървят пеш.

— Признаваш, добре. И да не признаваш, така е. Аз те видях как държеше за ръката твои хора и разбрах, че са неверници. А е казано, че правоверният не бива да подава ръка на неверник.

— Ходжа — прекъсна го Сюлейман ага, — ти яде ли тая сутрин хляб?