Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

Кардиналът каза:

— Когато книгата влезе във вечния си затвор, ти ще получиш пет хиляди златни венециански дуката.

Поразен, изрекох, преди да се замисля:

— Една книга, която струва пет хиляди дуката?

Кардиналът каза:

— Ти, Анри, струваш толкова. А книгата струва много-много повече. Тя е безценна. Колко мислиш, че ще струва новият поход срещу еретиците?

Мълчах. И те мълчаха. Трябваше да проговоря и аз запитах:

— Какво има в тази книга? Кардиналът каза:

— Корените на ересите, които разтърсват нашия християнски свят и Светата католическа черква.

Доминиканеца каза:

— Прокълнатите червеи, които гризат благословеното дърво на Светия Кръст.

Кардиналът каза:

— Свети Бернар казва за еретиците — те са безукорни, никому не правят зло, не ядат даром хляба си и учат, че всеки трябва да живее от плодовете на своя труд. Много добри християни могат да се поучат от тях.

Казах му:

— Монсеньор, благородството, което показвате към тези еретици, е по-голямо дори от вашата справедливост.

Кардиналът въздъхна и ми каза:

— Това не е благородство. Не е и справедливост. Но за да победиш един враг, трябва да му дадеш цената, която заслужава.

Той отиде до сандъка и затърси ключ във връзката, която носеше окачена на шията си. Плащът му се разтвори и светна ризница. Сега приличаше на воин, а не на свещенослужител.

Той каза:

— Само най-преданите синове на църквата могат да надникнат в бездната на този гроб.

Казах му:

— Ваше Светейшество, вашето доверие и благоволение е най-голямата ми награда.

Той невесело се изсмя:

— Моето благоволение — заедно с пет хиляди златни флорини.

Казах му — не толкова за да се пазаря, а за да разсея с някакво човешко чувство тази мрачна тържественост, която хладенееше като каменните стени:

— Монсеньор, не е точно.

Кардиналът най-напред не ме разбра, само усети, че се мъча да раздвижа облака на предвечен студ и на неумолима обреченост, който бе започнал да ни притиска. Той каза:

— Може би искаш да кажеш, че ти стига моето благоволение?

Казах му:

— Позволявам си да ви припомня, че говорим за пет хиляди венециански дуката, а не за флорини.

Ако някой не знае — златните венецианки бяха по-тежки от флоринките.

Доминиканеца презрително изсумтя. Кардиналът намери сили да открехне сандъка. На дъното лежеше единедничък лист пергамент. Прилепнал за желязото, непрегънат. Протегнах ръка, но кардиналът хвана китката ми. Той сам вдигна листа и пое факлата от ръката ми. После каза:

— Евангелие на свети Йоан… Неволно рекох:

— Четвъртото евангелие.

Доминиканеца почти викна с внезапно бликнала страст, която ме стресна:

— Петото евангелие! Лъжливата Библия на еретиците.

Кардиналът заговори, без да гледа листа:

— Питанията на свети Йоан и ответите на Христа Бога наш, записани от ръката на самия светец… За това как дяволът сътвори света и възстана срещу Бога, за това как презрените църковници накараха хората да се кланят на кръста, на който бе разпнат Божият син. И да се молят пред новите идоли, наречени икони…

Докато кардиналът говореше, лицето му се измени. Очите му потъмняха и се оцъклиха, устните му се гърчеха — тънки и жестоки. Той сякаш изплюваше думите, чиято горчивина не можеше да изтърпи. Изричаше ги и се гнусеше, че ги изрича, и се страхуваше от изреченото. Но намираше сили да ги произнесе.

Кардиналът отпусна листа и затвори очи. Вадеше думите като черни риби от мръсна вода. Той каза:

— Там пише против светото причастие и светата литургия…

И спря, като нямаше сили да произнася скверните слова. Тогава като ек зазвуча гласът на Доминиканеца:

— Там се хулят свещените санове и се говори, че свещеникът е обикновен смъртен.

Кардиналът отново проговори:

— Там пише, че църквата не бива да се меси в работите на света и царствата.

Доминиканеца изрече:

— И че бедняците не трябва да се повлияват на господарите си.

Слушах тези гласове, които се гонеха в полумрака на каменната гробница, като че ли участвах в някаква черна литургия в подземен храм на отритнат бог. Усетих тръпки на лошо предчувствие и в същото време проклетото изкушение да пипна и прочета тази книга. Когато гласовете отзвучаха, само казах:

— Тази книга наистина струва повече от торба злато. Кардиналът като че ли бе дошъл на себе си. Каза:

— Тази книга е главнята, която разпали десетки ереси по целия човешки свят. Моите очи и уши ми донесоха, че прокълнатият огън ще бъде пренесен до Окситания, за да се превърне тази главня от адското огнище, тази лъжлива и прокълната Библия, в хоругва на албигойците и да ги поведе в битката с моето войнство.