Антон Дончев - Странният рицар на свещената книга

Инокентий III отложи възкачването си на папския престол против всякакви обичаи, докато не дойде празникът на свети Петър. И се разбра, без никой да го казва: „Дойде новият Петър“. Говореше се, много тихо, че премерил плащеницата на Спасителя, която се пазеше в Латерана — надявал се, че ще му излезе къса. Но плащеницата била голяма, Христос бил по-едър от него. Този папа застана между Бога и хората — по-ниско от Бога, но по-високо от хората. Той се провъзгласи за викарий не на светия апостол Петър, ами на самия Господ. Някому може да се стори, че това не е кой знае каква разлика, но излезе, че папата има право да се меси в делата — не, да ръководи делата — не само на духовните водачи, но и на светските владетели, пък били те дори императори. Той сам се наричаше: „Цар на царете, владика над владиците, свещеник до века по чин Мелхисидеков“.

Защо този велик папа се бе сетил за мене?

В Латеранския дворец ме прие кардинал Уголино от графовете Сени, от рода на самия папа Инокентий. Уголино му се падаше племенник, макар да беше по-стар от него. В ония дни кардиналът вече беше старец.

Кардиналът стоеше изправен в студена каменна зала. Вяло пушеше камина, вятърът развяваше тежките завеси пред тесните прозорци, под тях светеше вода. Миришеше на дим и мокри дрехи. До кардинала стоеше доминикански монах в бяла власеница, препасана с въже, със сандали на бос крак. Като го гледах как е облечен, зъзнех, като видях очите му — замръзнах. Спуснал беше клепки, очите му се превръщаха в пукнатини върху каменна маска, стискаше зъби така, че устните му пресичаха лицето с права черта. Бях виждал някъде този човек, срещал го бях — къде, не можех да си припомня. Приличаше на испанец, от оная порода, отгледана в Кастилия — те са като мечове, калени в огъня на вярата и в леда на арабската ненавист.

Кардиналът ми каза:

— Рицарю Анри, получих лоши вести.

Поех си дъх. От лошо до по-лошо има дълъг път. Той ми каза:

— Развенчаният граф Раймон е слязъл в Марсилия и марсилците са го посрещнали — прости ми Боже — като Спасителя преди Пасхата.

Удивих се, после бързо размислих и удивлението ми поспадна. Наистина Марсилия бе свободна търговска община, тя никога не бе принадлежала на тулузките графове. Имаха си свой сюзерен, граф само по име. Но целият Прованс гледаше на Раймон като на смел защитник, той беше свой, обичаха го дори заради неизброимите беди, които се бяха стоварили на главата му. Трубадурите пееха за клетия Раймон. Казах предпазливо:

— Монсеньор, марсилците са добри католици. Кардиналът каза:

— Да, но са по-добри провансалци. Слушай нататък. При Раймон е дошъл херолд от Авиньон…

И Авиньон не принадлежеше на тулузката корона. Наистина вестите бяха лоши. Кардиналът каза:

— Рицарят Арнолд Одегар е приветствал Раймон начело на триста провансалски рицари.

Почваше отново. Ние, кръстоносците против албигойската ерес, оставихме само пожарища след себе си, но всеки знаеше, че огънят дреме под пепелта. Първият вятър — и отчаянието отново подпали Прованс. Винаги бях мислил, че висок бор не бива да се превива, докато върхът му опре земята — трябва да се отсече или изкорени. Иначе ще се изправи и ще те метне в небето. Що можех да кажа на кардинала? Казах му:

— Моят меч е във вашите нозе.

А кардиналът заговори с гласа на старозаветен пророк, който призовава гнева Божи върху главите на грешниците. И каза:

— В неделя, когато всички истински християни се съберат на молитва, камбаните на храмовете в Прованс ще забият на умряло. И пламъците на свещите ще бъдат стиснати с палци — да угаснат, — и свещите ще се хвърлят на земята. И ще настане мрак като предвестник на мрака, който очаква душите на отвергнатите от светата църква.

Гласът на кардинала се извиси и заля залата, стените му отвърнаха с глух ек. Като го гледах, спомних си как ми олекна, че са ме довели при него, а не при Инокентий. Сега съжалих, че не съм срещнал самия папа.

В годините, когато еретиците с право громяха делата и словата на свещенослужителите, кардинал Уголино, епископ на Остия, син на граф Тристан Конти, водеше скромен и чист живот, с който заслужаваше славата на човек с безукорна съвест, високо благочестие и забележителни знания. Но този горд и неотстъпчив човек, като сложи тиарата, не съумя да се откъсне от мирските страсти. Повече приличаше на жрец на ревнивия Бог от стария завет, отколкото на земен пратеник на кроткия Христос. Няма нищо по-страшно от праведник, който се мисли за непогрешим. За него всичко е позволено, той има правото да съди, но не може да бъде съден.