Артуро Перес-Реверте: Чиста кръв

— Днес явно ви доставя удоволствие да ме дразните, дон Франсиско — каза той накрая. — … Нима искате да взема пари за услуга, направена на ваша милост?

— Не става дума за мен, а за един баща и двамата му сина, млади хора — те имат някакъв проблем. Помолиха ме за съвет.

От високото на фонтана мраморната, украсена с лазулит фигура на Марибланка ни наблюдаваше как минаваме, докато в нозете й бълбукаха водните струи, излизащи от гърлата на водоскоците. Последната дневна светлина гаснеше. Войници и всякакви самохвалковци със страховит вид, с дълги мустаци и огромни шпаги, стояха наперено наоколо, с разкрачени крака, много мъжествено и разговаряха на групички край затворените врати на магазините за платове, дрехи и книги, или си вземаха по нещо за пийване от долнопробните сергии на площада. Наоколо гъмжеше от слепци, просяци и поразголени проститутки. Някои от войниците бяха познати на Алатристе; те го поздравиха отдалеч и той им отвърна разсеяно, докосвайки леко периферията на шапката си.

— Вие участвате ли? — попита той.

Дон Франсиско направи двусмислена гримаса.

— Само отчасти. Но поради причини, които скоро ще узнаете, ми се налага да докарам нещата докрай.

Разминавахме се с други съмнителни фукльовци с щръкнали мустаци и изпълнени с подозрение погледи, които се шляеха пред решетките на църквата „Буен Сусесо“. Това място и съседната улица „Монтера“ бяха навестявани от хора, които се изхранваха с оръжието си; тук имаше всякакви побойници; чести бяха и разприте, та желязната решетка на църковната порта се затваряше, за да попречи на бегълците, подир размяната на удари с шпаги, да дирят подслон в светото място, за да се измъкнат от правосъдието; това те шеговито наричаха „уединяване“, а също и „прибягване“ до свето убежище.

— Опасно ли е?

— Много.

— Ще трябва да се бием, предполагам.

— Надявам се да не се наложи. Но ако не се справим, може да се стигне до нещо повече от обикновена размяна на удари.

Капитанът направи няколко крачки, загледан мълчаливо в камбанарията, увенчаваща манастира „Виктория“, който се издигаше зад тесните къщи в края на площада, в началото на улица „Сан Херонимо“. Невъзможно бе да повървиш из този град, без да се натъкнеш на някоя църква.

— И защо аз?

Дон Франсиско се засмя отново тихо, както преди.

— По дяволите — рече той. — Защото сте ми приятел. А също защото сте от хората, които не пропяват под чужд съпровод, каквото и старание да влагат палачите, съдебният секретар и писарят.

Капитанът плъзна умислено пръсти по яката на късата си пелерина.

— Добре платена работа, казахте.

— Точно така.

— Заради ваша милост?

— Какво искате, няма друг начин да блестя, освен като горя.

Алатристе продължи да попипва гърлото си.

— Всеки път, когато ми предложат добре платена работа, то е за да ми надене палачът примка на шията.

— Такъв е и този случай — призна поетът.

— Да му се не види, забавно издигане в професията предлагате.

— Да ви лъжа би било подлост.

Капитанът погледна развеселено Кеведо.

— И как така сте се забъркали в подобна каша, дон Франсиско? … Точно сега, когато си възвръщате благоразположението на краля, след като толкова дълго бяхте в немилост при херцог де Осуна…

— Точно в това е същността на въпроса — възнегодува поетът. — Проклето да е благодеянието, което трябва да идва на толкова горчиви глътки. Въпреки всичко съществуват ангажименти и някои обстоятелства… Заложена е честта ми.

— И главата ви, казвате.

Сега дон Франсиско погледна насмешливо Диего Алатристе.

— И тази на ваша милост, капитане, ако решите да бъдете с мен в това начинание.

Въпросното „ако решите“ беше излишно и двамата го знаеха. Въпреки това капитанът задържа умислената усмивка на устните си, огледа се на едната и на другата страна, заобиколи една зловонна купчина смет, поздрави разсеяно една дама с твърде дълбоко деколте, която му намигна от входа на една кръчма, и накрая сви рамене.

— И защо трябва да го правя?… Старият ми легион скоро тръгва за Фландрия и на мен често ми е минавало през ума да сменя въздуха.

— Защо трябва да го правите? — дон Франсиско поглади замислено мустаците си — … Честна дума, и аз не знам. Навярно защото когато един приятел е в затруднение, не остава друго, освен да се бием.

— Да се бием?… Преди миг изразихте увереност, че не се предвижда сериозен сблъсък.

Капитанът се обърна и погледна изпитателно дон Франсиско. Небето над Мадрид вече притъмняваше и първите сенки изпълзяваха насреща ни откъм мизерните улички, водещи към площада. Контурите на предметите и лицата на минувачите започваха да се размиват. Някой запали фенер в една от покритите сергии. Светлината се отрази в очилата на дон Франсиско, под периферията на филцовата му шапка.