Ингмар Бергман: Латерна магика

В основата на нашето възпитание бяха залегнали понятия като грях, признание, наказание, прошка и милосърдие — конкретни фактори в отношенията между родители и деца, между човека и Бога. Това се обуславяше от своя логика, вградена в него и срещу която ние не се противяхме с убеждението, че я разбираме. Възможно е тъкмо това обстоятелство да е допринесло за изненадващото приемане от наша страна на нацизма. Така и не бяхме чували за свобода, дори не можехме да си представим какво представлява. В една йерархична система всички врати са затворени.

Ето защо наказанията ни се струваха нещо съвсем естествено, неоспоримо. Понякога биваха бързи и опростени като плесница или тупване по задника, но нерядко получаваха твърде сложни форми, усъвършенствани от поколение на поколение.

Ако Ернст Ингмар се напикаеше, а това се случваше твърде често и без особено затруднение, той трябваше през останалата част от деня да носи червена поличка до коленете. Такова наказание се считаше за безобидно и смешно.

По-сериозните прегрешения се наказваха с подобаваща строгост: най-напред се изясняваше в какво се състои съответното деяние. Извършителят си признаваше пред по-нисша инстанция, т.е. пред прислугата, пред мама или пред някоя от безбройните сродници, които по различни поводи и в различно време обитаваха пасторския дом.

Непосредствена последица от признанието беше изолацията. С виновника не говореше никой, въпросите му оставаха без ответ. Това имаше за цел, доколкото разбирам, да бъде заставен той едва ли не да мечтае за наказание и прошка. След вечерята и кафето страните в случая биваха извиквани в кабинета на бащата. Там разпитите продължаваха, изтръгваха се нови признания. Сетне донасяха тупалката за килими, а виновникът сам определяше колко удара с нея е заслужил. Изваждаха и една зелена, твърда възглавница, смъкваха панталоните и гащите на нещастника, просваха го по корем върху възглавницата, някой здравата го стисваше за врата и присъдата се привеждаше в изпълнение.

Не бих твърдял, че болеше кой знае колко, болезнени всъщност бяха целият този ритуал и съпътстващото го унижение. Брат ми загазваше повече. Колко пъти мама, приседнала край леглото му, разтриваше с влажна кърпа гърба му, по който тупалката бе оставила кървави следи върху разранената кожа. Понеже ненавиждах брат си и се страхувах от внезапните му изблици на неудържим гняв, аз изпитвах дълбоко удовлетворение от жестоките наказания, които той трябваше да изтърпява.

След като и последният удар биваше нанесен, виновникът трябваше да целуне ръка на бащата и едва тогава да чуе думите за опрощаване на прегрешенията, та тежкият камък на греха да се откърти от душата, чувството на освобождение и милосърдие да проникне в нея и макар в такива случаи да не се полагаше вечеря и четене на книга преди лягане, облекчението беше наистина голямо.

Съществуваше и нещо, окачествено като спонтанно наказание, доста неприятно за едно дете, което се бои от тъмното — затваряне под ключ в специално използван за целта гардероб. Готвачката Алма обичаше да разправя, че тъкмо там се криело някакво създанийце, което изгризвало пръстите на краката на непослушните деца. Отчетливо дочувах как нещо шава в мрака, ужасът ме поглъщаше изцяло, не помня какво правех, за да го сподавя — сигурно съм се опитвал да се покатеря по рафтовете или да увисна на някоя закачалка, само и само да предпазя пръстите на краката си от изгризване. Тази форма на наказание обаче преустанови да ме паникьосва, когато намерих разрешение на проблема с тъмнината: в един ъгъл на гардероба скрих фенерче с червена и зелена крушка. Когато ме затваряха там, аз го измъквах, включвах го и насочвах светлинния лъч към една от стените, въобразявайки си, че съм на кино. Веднъж някой отвори вратата на гардероба и ме намери вътре припаднал, отпуснат на пода със затворени очи. Всички се уплашиха до немай-къде, с изключение на майка ми, която заподозря, че симулирам, ала по липса на конкретни доказателства не последваха никакви санкции.

Към другите наказания спадаха забрана да се иде на кино, да се яде, заповед да не се става от леглото, да не се излиза от стаята, допълнителни домашни упражнения, удари с пръчка по ръцете, дърпане на коса, работа в кухнята (която нерядко беше много приятна), изолация за определен период от време и пр.

Сега разбирам отчаянието на моите родители. Едно семейство на пастор води живот като на длан — незащитен от хорски погледи. Домът му трябва винаги да е отворен. Критичните забележки и коментари от страна на енориашите не секват. И татко, и мама бяха перфекционисти, които се огъваха под тежестта на тази неумолимост. Работният им ден беше неограничен, съвместният им живот едва-едва креташе, самодисциплината им обаче бе желязна. И в двамината им синове се изявяваха черти от техните характери, които самите те, родителите, неуморно се опитваха да потискат в себе си. Брат ми не се оказа в състояние да защити нито своята личност, нито своя бунт. Баща ми бе насочил цялата сила на волята си към това да го сломи, нещо, което почти му се удаде. Сестра ни нашите родители обичаха бурно и властно, а тя им отвръщаше със самоунижение и боязлива преданост.