Ингмар Бергман: Латерна магика

Наведен над фотографии от времето на моето детство, аз внимателно разглеждам през лупа лицето на мама, опитвам се да раздухам жаравата на угаснали чувства. Да, обичах я и тя наистина е много привлекателна на тази снимка с гъстата си коса, разделена с път по средата и бухнала над ниското широко чело, с мекия овал на лицето, с приятно оформената уста и с открития поглед изпод тъмните, красиво извити вежди, с малките, пък силни ръце.

Моето четиригодишно сърце изгаряше от кучешка и предана любов.

Отношенията ми с нея обаче съвсем не бяха толкова прости. Обожанието, което й засвидетелствах непрестанно, извикваше у нея раздразнение и досада, а проявите на нежност от моя страна, бурните ми изблици направо я тревожеха. Тя често ме отблъскваше от себе си със студена ирония. Разкъсвах се от плач, породен от гняв и мъка. Отношението на мама към брат ми далеч не бе тъй усложнено, тъй като тя постоянно трябваше да го брани от баща ни, чийто възпитателен метод се характеризираше със сурова твърдост и включваше жестоки телесни наказания в качеството на неопровержими аргументи.

Постепенно разбрах, че моето обожание, ту смирено, ту буйно изразено, не оказва търсения от мен ефект върху майка ми. Започнах тогава да се придържам към поведение, което би й допаднало, би привлякло нейното внимание към мен. Всеки болен неизменно предизвикваше у нея съучастие и интерес. А тъй като и бездруго си бях хилаво дете, страдащо от какво ли не, такова състояние ми се струваше неприятен, но сигурен начин да завоювам нежността й. Моите преструвки обаче бързо биваха разкрити (мама беше дипломирана медицинска сестра) и аз получавах съответно наказание.

Имаше и друг способ за привличане на нейното внимание, който обаче бе по-опасен. Установил, че мама не понася равнодушието, безразличието (та нали те бяха собственото й оръжие), аз започнах да полагам усилия да обуздавам страстта си, впускайки се в невероятна игра, главни елементи в която бяха високомерието и хладната любезност. Не помня с подробности до какви уловки прибягвах, но любовта наистина прави човека изобретателен и не след дълго бях успял да събудя интерес към моето кървящо чувство за собствено достойнство.

Много години по-късно, когато мама беше в болница след втория си инфаркт и лежеше безпомощна, с тръбичка, пъхната в носа, аз и тя се разговорихме за своя живот. Признах й своята детинска страст, а тя сподели с мен колко се е измъчвала от всичко това, ала съвсем не така, както бях предполагал. Стана ясно, че разказвала за безпокойствата си на един знаменит детски лекар и той — с изключително сериозен тон (става дума за началото на 20-те години), я посъветвал да отклонява най-решително моите „болезнени домогвания“, както се изразил. Всяка отстъпка пред тях рискувала да ме увреди за цял живот.

Пазя съвършено отчетлив спомен за едно посещение при същия този лекар. Причината да ме заведат при него бе моят отказ да ходя на училище, въпреки че бях навършил шест години. Всеки ден насила ме вмъкваха или внасяха в класната стая, а аз виках до небесата, обзет от страх. Повръщах върху всичко наоколо, припадах, залитах поради нарушения във вестибуларния апарат. В края на краищата победих и посещенията ми в училище бяха отложени, но пък визитата при светилото на педиатрията нямаше как да се избегне.

Докторът имаше голяма брада, носеше висока, корава яка и от него лъхаше на пури. Смъкна панталонките ми, хвана с едната си ръка моя невзрачен член, а с показалеца на другата описа около слабините ми триъгълник и рече на мама, застанала току зад мен в палто, обточено с кожа, и с шапка от тъмнозелено кадифе с гъста воалетка: „В това отношение момчето ви е все още съвсем дете.“

Когато се върнахме у дома, отново надянах бледожълтата си престилка с червени краища и с котка, нарисувана върху джобчето. Получих горещо какао и сандвич със сирене. Прибрах се в детската стая, където сега се ширех сам — брат ми се беше заразил със скарлатина и го бяха пренесли другаде, естествено, надявах се, че ще умре, по онова време тази болест беше опасна. От шкафа с играчки извадих дървена каручка с червени колела и жълти спици, запрегнах в нея дървено конче. Заплахата от училище избледня в приятния спомен за удържана победа.

В един ветровит зимен ден от началото на 1965 година мама позвъни в театъра и ми съобщи, че татко го взели в болница, щели да го оперират от злокачествен тумор в хранопровода. Настояваше да го посетя. Отвърнах й, че нито имам желание, нито разполагам с време за това, че двамата с баща ми нямаме какво да си кажем, че за мен той е абсолютно чужд човек и че една моя поява край неговия смъртен одър сигурно би го уплашила и смутила. Мама се ядоса. Продължи да настоява. Ядосах се и аз, обвиних я, че ме шантажира емоционално. Вечното изнудване: „Направи го заради мен!“ Тя изпадна в ярост, разплака се, а аз й заявих, че сълзите никога не са упражнявали особено въздействие върху мен. И треснах слушалката.