Вилхелм Хауф - Приказки

— И още как — отговорил Алмансор. — В онзи ден, когато войниците ви се качваха на корабите, видях за последен път отечеството си. Те ме отведоха със себе си и един командир, който се трогна от злочестината ми, наброи тежки жълтици на един проклет доктор да ме гледа, а той ме бие и ме държи полугладен. Но е хубаво, че те срещам тук, ефрейторче — продължил открито той. — Трябва да ми помогнеш.

Мъжът се засмял и го попитал каква помощ очаква от него.

— Виж — рекъл Алмансор, — не е редно да искам нещо от теб. Ти бе винаги добър към мен. Знам че си беден човек и макар да бе пълководец, никога не се носеше добре като другите. И сега, ако съдя по куртката и шапката ти, положението ти не е много добро. Но франките наскоро си избраха султан и без съмнение ти познаваш хора, които са му приближени — някой ага на еничарите, ефенди на младите пленници или капудан-паша?

— И после какво? — попитал мъжът.

— Пред тях можеш да кажеш някоя добра дума за мен, ефрейторче, да помолят султана на франките да ме освободи. Освен това ще са ми нужни малко пари за пътуването по море. Но преди всичко трябва да ми обещаеш да не споменаваш нищо за това нито пред доктора, нито пред арабския професор.

— Кой е този арабски професор? — попитал онзи.

— Един странен човек, но за него ще ти разкажа някой друг път. Ако някой от тях двамата научи, никога няма да напусна Франкистан. Искаш ли да говориш за мен пред агите? Кажи честно!

— Ела с мен! — рекъл мъжът. — Може пък да ти помогна още сега.

— Сега? — възкликнал младежът уплашено. — Сега за нищо на света! Докторът ще ме пребие. Трябва да бързам да се прибирам вкъщи.

— Какво носиш в тази кошница? — запитал го мъжът, като го задържал.

Алмансор се изчервил и първоначално не искал да покаже, но накрая рекъл:

— Виж, ефрейторче, тук съм принуден да върша толкова долни услуги каквито изпълняват най-нископоставените слуги на баща ми. Докторът е стиснат човек и всеки ден ме праща на пазара за зеленчуци и риба, който се намира на един час път от нас. Там съм принуден да пазарувам сред мръсните женоря, защото е с няколко гроша по-изгодно, отколкото в нашия квартал. Погледни само — заради тази вмирисана херинга, заради една салатка и парченцето масло трябва да изминавам по два часа път всеки ден. Ех, ако узнаеше баща ми!

Мъжът, с когото споделил това, се трогнал от участта му и му рекъл:

— Хайде, ела и не се безпокой. Докторът не ще ти стори нищо, дори ако днес не яде херинга и салата! Успокой се и ела!

Като рекъл това, той хванал Алмансор за ръка и го повел със себе си. И макар че само при мисълта за доктора сърцето на момчето се разтуптявало, в думите и изражението на мъжа то усетило такава увереност, че решило да го последва.

Така, с кошницата под ръка, редом с войника извървяло много улици, но за своя изненада забелязало, че всеки, щом ги видел, се спирал, свалял почтително шапка и ги проследявал с поглед. Алмансор споделил впечатлението си с придружителя си, но той само се засмял и нищо не казал.

Най-сетне стигнали до един разкошен дворец и мъжът се насочил натам.

— Къде си тръгнал, ефрейторче? — попитал го Алмансор.

— Тук е моят дом — отвърнал той. — И искам да те заведа при съпругата ми.

— Ау, как добре си се наредил! — продължил Алмансор. — Сигурно султанът ти го е подарил.

— Да, кралят ми го даде, тук си прав — отвърнал придружителят му и го въвел в двореца. Там се заизкачвали по широко стълбище и стигнали до един красив салон. Ефрейторчето казало на момчето да остави кошницата си и двамата влезли в разкошен салон, където на един диван седяла жена. Мъжът я заговорил на някакъв непознат език, двамата се смели много на това, което й разправил и тя започнала да разпитва Алмансор на франкски надълго и нашироко за Египет. Най-сетне ефрейторчето рекло на младежа:

— Знаеш ли кое е най-доброто? Аз ще те отведа още сега при императора и ще разговарям с него за теб.

Алмансор много се стреснал, но се сетил за тежкото си положение и за мъката, която изпитвал по родината си.

— На нещастните — обърнал се той към двамата — Аллах вдъхва голяма смелост в трудни моменти. И мен, бедното момче, не ще изостави. Искам да го сторя, искам да ида при него. Но кажи, ефрейторче, трябва ли да коленича пред него? Да падна на очи дори? Какво трябва да сторя?

Двамата се засмели отново и го уверили, че нямало нужда да прави всичка това.

— Страшен и горд ли е султанът? — не спирал да пита Алмансор. — Има ли дълга брада? Има ли страшен поглед? Кажи как изглежда?