Вилхелм Хауф - Приказки

Затова не бе чудно, че всички очакваха с интерес изпълнението му в дуета. Втората част започна. Градските музиканти посвириха за встъпление и ето че кметът, придружен от дъщеря си, пристъпи към младия господин, подаде му един нотен лист и каза:

— Мосю! Готов ли сте да пеете в дует?

Младият господин се засмя, оголи зъби, скочи и другите двама го последваха към нотния пулт. Цялата публика тръпнеше в очакване. Органистът удари такта и махна на племенника да започва. А той, като се взираше през огромните си стъкла в нотите, нададе ужасни, отблъскващи викове. Органистът му каза:

— Два тона по-ниско, уважаеми, ла трябва да пеете, ла!

Ала вместо да запее ла, племенникът си събу едната обувка и замери с нея органиста по главата, така че пудрата му се разлетя наоколо. Като го видя какво прави, кметът си каза: „Аха! Пак го обзема буйството“, изтича при него, хвана го за врата и разхлаби вратовръзката му. Но от това положението с младия мъж само се усложни. Започна да си служи не с немски, а с някакъв съвсем странен език, който никой не разбираше, и с огромни подскоци се понесе из салона. Кметът изпадна в отчаяние от неприятното прекъсване на концерта, затова реши напълно да свали вратовръзката на младия господин, който явно бе налегнат от по-сериозен пристъп. Но само като го стори, се вцепени на мястото си от ужас, защото видя, че вместо с човешка кожа с нормален цвят вратът на племенника бе покрит с тъмнокафява козина. А той заскача още по-силно и по-странно, зачеса се с ръкавиците си гласе по главата и както се чешеше, дръпна хубавите си коси и те се оказаха перука, която той запрати право в лицето на кмета. Главата му се оголи и се видя, че и тя е обрасла със същата кафява козина.

Племенникът скачаше по маси и скамейки, прекатурваше нотните пултове, тъпчеше цигулки и кларнети и бесът му нямаше край.

— Хванете го, хванете го! — викаше кметът, изпаднал в пълно отчаяние. — Той е луд, хванете го!

Но това си бе трудна работа, защото младият англичанин си бе свалил ръкавиците и отдолу се бяха открили нокти, с които замахваше към лицата на хората и ги дереше ужасно.

Най-накрая един смел ловец успя да хване племенника, завърза дългите му ръце, така че той можеше вече единствено да рита, да крещи и да се смее на висок глас. Хората го наобиколиха и започнаха да разглеждат странния млад господин, който вече съвсем не изглеждаше като човек. А един учен от съседно селище, който притежаваше голям природонаучен кабинет с препарирани животни, пристъпи към него, разгледа го внимателно и възкликна учудено:

— Боже мой, дами и господа! Как може да въвеждате това животно в обществото! Та това е маймуна! Homo Troglodytes Linnaei. Ако ми го дадете, веднага ще ви наброя шест талера и ще го препарирам за кабинета си.

Как може да се опише смайването на грюнвизелчани, като чуха това!

— Какво! Търпели сме сред нас маймуна, орангутан! Младият чужденец бил най-обикновена маймуна! — викаха те и се гледаха глупаво, поразени от истината. Не искаха да я проумеят, не вярваха на ушите си. Мъжете огледаха по-внимателно животното, но то беше и си оставаше истинска маймуна.

— Но как е възможно! — възкликна жената на кмета. — Нима не ми четеше често стихове? Нима у нас на обяд не се хранеше като всеки друг човек?

— Как — възмущаваше се госпожа докторшата, — нима не пиеше толкова пъти кафе с мен и не разговаряше и пушеше с мъжа ми като учен мъж?

— Как?! Как е възможно?! — чудеха се господата. — Нима не играеше с нас на кегли в механата в скалата и не спореше ли с нас за политика?

— И как може! — жалваха се всички. — Нима не откриваше танците на баловете ни? Маймуна! Маймуна? Това е чудо! Това е магьосничество!

— Да, това е магьосничество и дело на дявола! — каза кметът и показа вратовръзката на племенника или на маймуната.

— Вижте! В тази вратовръзка е била цялата магия, която го е превръщала в лицеприятен пред нас. Тук е пъхнат широк лист еластичен пергамент, надписан с най-различни чудни знаци. Мисля, че е на латински. Някой може ли да ги разчете?

Главният пастор, който бе образован човек и често губеше на шах от маймуната, пристъпи, разгледа пергамента и рече:

— Не мога да повярвам! Това си е чист латински и значението на написаното е: „Маймуната показва маймунджилъка си най-добре, ябълка щом й се даде.“

— Да, да — продължи той, — адска измама, която трябва да бъде наказана публично.

Кметът бе на същото мнение и незабавно се отправи към чужденеца, когото сметнаха за магьосник, а шестима войници понесоха маймуната, защото чужденецът трябваше да бъде подложен незабавно на разпит.